Вместо това Ими се усмихна кротко. След това излезе от джакузито и се приближи към басейна в тъмнометаликовия си бански. Обърна се към групичката тийнейджъри, които се закачаха един с друг и се забавляваха в плиткия край на басейна. Американски гимназисти.
— Ехо, момчета! Дали някой от вас би ми донесъл малко чипс или солети от бара вътре? — помоли ги тя. — Краката ми са мокри. Не искам да шляпам по пода.
Те бяха по-мокри и от нея, но един веднага изскочи от басейна и се избърса с кърпата си. Беше кльощав и пъпчив, но с хубави зъби и имаше от онзи тип издължено, стройно тяло, каквото Ими харесваше.
— На вашите услуги — откликна той с глуповат поклон.
— Вие сте същински принц сред простолюдието.
— Виждате ли? — подвикна момчето на приятелите си в басейна. — Бил съм принц.
Защо трябваше Ими да омайва всеки? Това беше просто случайна групичка момчета, които не притежаваха нищо особено интересно, което да им предложат. Ими обаче правеше това всеки път, когато нещата започнеха да стават сериозни. Обръщаше се и огряваше със светлината си нови хора — хора, които се чувстваха късметлии, задето ги е забелязала. Сторила го беше, когато заряза приятелите си от „Грийнбрайър“ заради новите си приятели от училище „Далтън“. Сторила го беше и когато изостави болния си баща и приятелите си от „Далтън“, за да иде във „Васар“, както и когато напусна „Васар“, за да отиде да живее в Мартас Винярд. Беше зарязала Форест и Мартас Винярд заради Джул, но и Джул явно вече не беше нещо ново и непознато за нея. Ими се нуждаеше от свежа порция обожатели.
Момчето й донесе няколко пликчета чипс. Имоджен се настани на един шезлонг и започна да си хапва, разпитвайки го за различни неща.
Откъде са?
— От Мейн.
На колко са години?
— На достатъчно! Ха-ха.
Не, наистина — на колко?
— На шестнайсет.
Смехът на Имоджен проехтя над басейна.
— Бебета!
Джул се изправи и нахлузи обувките си. Имаше нещо в тези момчета, от което я побиваха тръпки. Мразеше начина, по който се състезаваха помежду си, за да забавляват Имоджен, като плискаха из водата и демонстрираха мускулите си. Не желаеше да си бъбри с някаква тайфа заслепени тийнейджъри. Нека Имоджен да храни егото си, щом имаше потребност от това.
На следващата сутрин Джул поиска да наеме лодка и да иде до Кулебрита. Това бе мъничкото островче с черните вулканични скали — естествен резерват с плажове. Ими беше споменала за него през първия им ден. Можеше да се отиде дотам с водно такси, но в такъв случай човек трябваше да чака да го вземат. По-хубаво беше да се придвижиш с лодка сам, защото тогава можеше да си тръгнеш, когато пожелаеш. Портиерът на хотела даде на Джул номера на някакъв мъж, който можеше да й даде такава под наем.
Ими не смяташе за нужно да отиват сами, когато някой друг можеше да ги откара. Всъщност изобщо не намираше смисъл в това да ходи до Кулебрита. Вече го беше виждала. А морската вода до хотела бе чиста и красива. Имаше и ресторант. И два отопляеми басейна. И други хора, с които да си бъбри.
Джул обаче нямаше да понесе да прекара цял ден до басейна с онези фукливи, лениви гимназисти. Искаше да иде до Кулебрита, да види известните черни скали и да се качи до морския фар.
Мъжът с лодката обясни, че ще ги вземе от кея в далечния край на плажа. Уговорката им беше доста непринудена. Джул и Ими отидоха пеша дотам и след минута двама млади пуерториканци акостираха с малките си лодки на кея пред тях. Ими плати в брой. Единият мъж показа на Джул как се управлява моторът и как се гребе с греблата — за всеки случай, ако се наложеше да ги използва. Дадоха им и телефон, на който да се обадят, когато приключат.
Ими беше кисела. Заяви, че спасителните жилетки са пробити, а на лодката й трябва нов пласт боя. Но все пак се качи.
Отне им половин час да прекосят залива. Слънцето напече. Водата бе изумително синя.
Щом стигнаха Кулебрита, двете скочиха във водата, за да избутат лодката на суша. Джул избра една от пътеките на острова и двете поеха по нея. Ими мълчеше.
— Накъде? — попита я Джул, когато стигнаха до някакъв разклон.
— Накъдето искаш.
Насочиха се наляво. Хълмът бе стръмен. След петнайсетминутно ходене Ими одра стъпалото си на един камък. Вдигна крака си и го опря в ствола на едно дърво, за да го огледа по-отблизо.
— Добре ли си? — попита Джул.
Раната кървеше, но слабо.
— Да, няма проблем.
— Хубаво щеше да е, ако имахме лейкопласт — каза Джул. — Трябваше да взема.