Джул не мислеше, не можеше да мисли.
Вдигна едното гребло от дъното на лодката. Замахна с него. Отривисто.
Краят, с който се гребеше, удари Имоджен в главата. С острия ръб напред.
Ими се свлече долу. Лодката се разлюля неконтролируемо. Джул пристъпи напред, а Ими надзърна нагоре към нея. Изражението й бе изненадано и Джул усети тръпка на задоволство: противничката й я беше подценила.
Стовари греблото още веднъж върху ангелски красивото й лице. Носът й се счупи с хрущене, скулите — също. Едното око изскочи от орбитата си и от него бликна кръв. Джул Замах на трети път и звукът бе ужасяващ — мощен и някак окончателен. Челюстта на Имоджен, волевото й изражение, красотата й, нехайното й самодоволство — всичко това бе смазано под напора на дясната ръка на Джул. Тя бе победителят в тази битка и за една шеметна секунда я обзе великолепно чувство на триумф.
Ими се изплъзна от мястото, на което седеше, и падна във водата. Лодката се наклони, освободена от тежестта й. Джул залитна назад и цапардоса силно бедрото си в едната й стена.
Ими замахна два пъти в мъчителен опит да се задържи на повърхността. Мъчеше се да си поеме дъх с накъсани хрипове. Очите й бяха пълни с кръв. Червенината се размиваше в тюркоазносинята вода. Бялата й блуза се носеше около тялото й.
Усещането за триумф отмина и Джул скочи във водата, сграбчвайки Ими за рамото. Очакваше някаква реакция.
Ими й дължеше отговор.
Още не бяха приключили, дявол да го вземе! Ими не можеше да избяга.
— Какво ще ми кажеш? — извика Джул, докато плискаше във водата и придържаше Ими на повърхността, доколкото можеше. — Какво ще ми кажеш сега?
Кръв бликаше от лицето на Ими и се стичаше по ръцете й.
— Защото не съм ти шибан домашен любимец, нито пък съм ти приятелка вече, разбра ли? — кресна Джул. — Презираш ме, но аз съм силната тук, по дяволите! Аз съм по-силната! Виждаш ли, Ими? Виждаш ли?
Тя се опита да обърне Ими по гръб, да задържи лицето й над водата, да й помогне да продължи да диша, за да я чуе, но раните бяха огромни. Лицето на Имоджен беше пихтиесто и кървеше от носа, от ухото, от мястото на бузата, където се бе строшила скулата й. Тялото й се мяташе и трепереше конвулсивно. Кожата й беше хлъзгава, толкова хлъзгава. Размахваше крайници диво и удари Джул в лицето с опакото на едната си ръка.
— Какво ще ми кажеш сега, а? — попита я Джул умолително. — Какво ще ми кажеш?
Тялото на Имоджен Соколов потрепери още веднъж, а сетне замря.
Кръвта бавно се утаяваше около двете им.
Джул се покатери обратно в лодката и времето спря.
Трябва да беше минал час. Може би два. А може би едва няколко минути.
Никое друго свиване не бе протичало така. Винаги бяха изпълнени с ожесточени схватки, героични моменти, защита, нови сблъсъци. Понякога — с отмъщение. Това беше различно. В морето имаше труп. Мяркаше се крайчецът на едно малко ухо с три обеци. Копчетата на блузата грееха в хладен светлосин цвят на фона на белия лен.
Джул беше обичала Ими Соколов толкова дълбоко, колкото изобщо бе способна да обича някого. Наистина я беше обичала.
Но Ими не я беше искала.
Горката Ими. Красивата, специална Ими.
Стомахът на Джул се обърна. Надвеси се от едната страна на лодката и усети пристъп на гадене — отново и отново. Стоеше вкопчена в ръба на лодката и очакваше да повърне, а раменете й се тресяха. Но въпреки напъните не излизаше нищо. Това продължи около минута-две, преди да проумее, че всъщност плаче.
Бузите й бяха мокри от сълзите.
Не бе искала да нарани Имоджен.
Напротив, беше.
Напротив, не беше.
Искаше й се да не беше.
Искаше й се да може да върне времето назад. Искаше й се да беше друг човек, с друго тяло и друг живот. Искаше й се Ими да бе отвърнала на обичта й и плачеше, защото знаеше, че вече няма начин това да се случи.
Протегна ръка и взе мократа безжизнена длан на Ими. Задържа я в своята, приведена силно напред през ръба на лодката.
Над главата й се разнесе шум от самолет.
Ими пусна ръката на Ими и преглътна сълзите. Инстинктът й за самосъхранение се задейства.
Беше доста навътре в морето. На двайсет минути път с лодката от Кулебра и на десет от Кулебрита. Джул докосна повърхността на водата. През маршрута между двата острова, по който често сновяха лодки, минаваше течение, което водеше към открития океан. Тя дръпна ръката на Ими към себе си, докато не я приближи дотолкова, че да прокара въже под мишниците й — достатъчно слабо, за да не остави белег. Въжето беше твърдо и грубо и не й беше лесно да го върже. Дланите й се разраниха от него, кожата й започна да се бели. Отне й няколко опита, докато смогна да направи устойчив възел.