— Ими…
— Позволи ми да довърша — кресна Имоджен. — Ти живееш в моя дом. Ядеш от моята храна, караш моята кола и кашите, които зарязваш след себе си, се подреждат от онова нещастно момче, на което аз плащах. Част от теб ме мрази Заради това, Форест. Мрази ме, защото мога да си позволя този живот и да взимам самостоятелни решения — затова се отнасяш към мен снизходително, а към думите ми — като че не си заслужават вниманието.
— Може ли да проведем този разговор насаме, моля те? — попита Форест.
— Просто си върви. Остави ме на мира за малко — каза Ими. Звучеше уморено.
Форест изръмжа и се качи на втория етаж. Брук го последва.
Очите на Ими се напълниха със сълзи в мига, в който си отидоха. Тя се приближи до Джул и я прегърна. Ухаеше на кафе и жасмин. Поседяха така дълго време.
Ими и Форест потеглиха с колата двайсет минути по-късно, заявявайки, че трябва да поговорят. Брук беше в стаята си.
Джул отиде да потренира, после уби остатъка от времето до пладне сама. За обяд изяде две филии препечен хляб с течен шоколад и изпи чаша протеинов шейк, в който сипа портокалов сок. Тъкмо миеше чиниите, когато Брук изтрополи надолу по стълбите, помъкнала сака си, и се насочи към хола.
— Изчезвам — каза тя.
— Точно сега ли?
— Не ми трябва такава драма. Прибирам се в Ла Хоя. Родителите ми веднага ще почнат: „Брук, трябва да идеш на стаж някъде! Или да работиш като доброволка! Или да продължиш да учиш нещо!“. Така че ще е изключително досадно, но всъщност дори малко съм се затъжила за вкъщи, нали се сещаш!?
Тя се завъртя рязко и влезе в кухнята. Дръпна вратичката на шкафа, взе две кутии бисквити и плик с чипс и ги напъха в ръчната си чанта.
— Храната на ферибота е отврат — обяви. — Чао!
Същата вечер Имоджен се върна и излезе на верандата при Джул.
— Къде е Форест? — попита Джул.
— Отиде в кабинета си — каза Ими, седна и си свали сандалите. — Следващата седмица ще има заупокойна служба за Скот.
— Брук си тръгна.
— Знам. Писа ми.
— И взе всичките бисквити.
— Типично.
— Каза, че няма да имаш нищо против.
— Не е като да ги пазех за нещо — рече Имоджен, изправи се и отиде до ключа за лампите в басейна.
Водата светна.
— Мисля, че трябва да заминем — додаде тя. — Без Форест.
Да.
Наистина ли щеше да бъде толкова лесно? Да получи Ими само за себе си.
— Май ще трябва да тръгнем на сутринта — продължи Имоджен.
— Добре — съгласи се Джул с престорено нехаен глас.
— Ще ни запазя самолетни билети. Разбираш ме, нали? Трябва да се махна оттук. Малка почивка, само за момичета.
— Не е задължително да идвам и аз — каза Джул грейнала. — Няма нужда.
— Имам една идея — подхвърли й Имоджен със заговорнически тон и се настани пак до нея. — Един остров на име Кулебра. Близо до Пуерто Рико. — Протегна ръка към нея и я докосна леко по рамото, преди да прибави: — И не се тревожи за парите. Билетите, хотелът, спа процедурите — всичко е от мен.
— Само твоя съм — откликна Джул.
7
Първата седмица на септември 2016 г.
Менемша, Мартас Винярд, Масачузетс
Два дни преди да умре, Скот чистеше басейна, когато Джул се върна в къщата след сутрешния си джогинг. Беше свалил тениската си. Коланът на дънките му опасваше кръста му ниско. Прокарваше една мрежичка за листа по повърхността на водата.
Поздрави я ведро с добро утро, докато го подминаваше. Ими и Форест още не бяха станали. Колата, която Брук беше взела под наем, не се виждаше около къщата. Джул грабна купчината дрехи, които си бе приготвила предварително, и ги окачи на кукичката до открития душ. После го пусна.
Изкъпа се и обръсна краката си, докато си мислеше за Скот. Беше много, много красив. Чудеше се какви упражнения за коремни мускули правеше и защо работеше срещу пари в брой. Как се бе превърнал в човек, готов да чисти чуждите тоалетни и да коси чуждите ливади? Изглеждаше избучеше като някой от великите бели хетеросексуални герои, които човек срещаше отново и отново в холивудските филми. Сигурно можеше да постигне почти всичко на света, без да полага кой знае какви усилия. Нищо не го спираше или потискаше, но въпреки това — сто го тук. Чистеше басейна.
Може би така му харесваше. Но може би — не.
Щом спря душа, Скот и Имоджен вече разговаряха на верандата.
— Трябва да ми помогнеш — каза той тихо.