Выбрать главу

Джул се приближи до тях. Когато вече ги деляха само няколко метра, тя повиши глас и попита:

— Ими, ти ли си?

Имоджен не се обърна, но гаджето й я бутна по рамото.

— Викат те.

— Имоджен Соколов, нали? — каза Джул, пристъпи още по-близо и се изправи до тях. — Аз съм Джул Уест Уилямс. Помниш ли ме?

Имоджен присви очи и седна. Разрови се за слънчевите си очила в платнената си чанта и ги сложи на лицето си.

— Бяхме в едно и също училище — продължи Джул. — В „Грийнбрайър“.

Ими изглеждаше специална, отбеляза си наум Джул. Дълга шия, високи скули. Целуната от слънцето кожа. Но горната половина на тялото й бе прекалено кльощава и слаба.

— Така ли? — попита тя.

— Само за част от първата година. После ме преместиха — обясни Джул. — Но те помня.

— Извинявай, как спомена, че се казваш?

— Джул Уест Уилямс — повтори Джул, а когато Имоджен се намръщи объркано, добави: — Бях с една година по-малка.

Ими се усмихна.

— Е, приятно ми е да се запознаем, макар и за втори път, Джул. Това е приятелят ми Форест.

Джул продължи да стои до тях някак неловко. Форест тъкмо оправяше малкия кок, в който бе прибрана дългата му рядка коса. До него беше захвърлен новият брой на списание „Ню Йоркър“.

— Искаш ли нещо за пиене? — обърна се към нея той с изненадващо приятелски тон.

— Благодаря — каза Джул, коленичи на ръба на одеялото им и си взе кутийка диетична кола.

— Изглеждаш, сякаш си се запътила нанякъде — каза Имоджен. — С тази чанта и обувките.

— О, ами…

— Не си ли носиш неща за плаж?

Джул потърси наум най-чаровния възможен отговор и се оказа, че той съвпада с истината.

— Спонтанно реших да дойда — каза тя. — Понякога правя такива неща. Не бях планирала да идвам на плаж днес.

— В чантата си имам резервен бански — каза Имоджен. В гласа й внезапно се бе появила топлина. — Искаш ли да дойдеш да поплуваме? Направо ще пукна от жега. Трябва да вляза във водата веднага, иначе ще получа слънчев удар и Форест ще трябва да ме носи на ръце по целия дълъг път до паркинга. — Тя обходи с очи хърбавото тяло на Форест и добави: — Не Знам дали ще е в състояние. Та — плува ли ти се?

Джул вдигна вежди.

— Май ще се възползвам от поканата.

Имоджен извади от чантата си двете половинки на един бански и й го подаде. Беше бял и доста изрязан.

— Сложи си го. Чакаме те във водата.

И заедно с Форест се втурнаха със смях към морето.

Джул облече дрехите на Имоджен за пръв път.

Напъхана в банския й костюм, тя се гмурна под вълните и изплува, изпълнена с неописуемо щастие. Денят бе така бляскав и й изглеждаше невъзможно да чувства каквото и да било освен благодарност за възможността да стои в океана и да обхожда с поглед хоризонта, докато солената вода се плискаше в нея и я побутваше насам-натам. Форест и Ими не говореха много, а вместо това отскачаха заедно с вълните, викаха и се кикотеха. Щом се умориха, двамата застанаха на пръсти малко по-навътре от мястото, където вълните се разбиваха, като заподскачаха леко, позволявайки на водата да ги полюшва напред-назад.

— Ето една голяма.

— Не, тази след нея е още по-голяма. Ей там, виждаш ли?

— По дяволите! Без малко да загина, но това беше супер.

Когато и тримата посиняха леко от студ и се разтрепериха, се върнаха при одеялото на Имоджен и Джул се озова в средата му. Форест лежеше от едната й страна, увит в кърпа с котви по нея, а Имоджен — от другата, обърната по гръб, с лице към слънцето и все още покрита с капчици вода.

— Къде влезе, след като завърши „Грийнбрайър“? — поинтересува се Имоджен.

— След като ме изритаха — уточни Джул. — Тръгнах си от Ню Йорк заедно с леля ми.

— Как, наистина ли те изритаха? — попита Имоджен развеселено.

Форест остави списанието си.

— И още как.

И двамата бяха наострили уши.

— За проституция — отговори Джул.

Лицето на Имоджен придоби сурово изражение.

— Майтапя се. Беше шега.

Имоджен се разсмя едва-едва, с нисък глас, закрила уста с длан.

— Тина Не-знам-коя-си ми дърпаше косата и ме заплашваше в съблекалнята — разказа Джул. — И накрая аз й фраснах главата в една тухлена стена. Наложи се да я шият.

— Онази с къдравата коса беше, нали? Високата? — попита Имоджен.

— Не. По-ниската, която следеше високата като кученце.