Форест се изкикоти и се обади:
— Нито пък Имоджен.
— Напротив, ще — възрази тя.
— Напротив, няма — настоя той.
Джул погледна Имоджен в очите.
— Явно имаме нещо общо.
— Да. Предполагам, че си права — отвърна Ими и метна обелката от банана си в кофата за боклук. — Виж какво, ела с нас в къщата. Ще поплуваме в басейна, а може да останеш и за вечеря. Ще дойдат на гости и няколко бременно мотаещи се тук хора — нови приятели, които са на острова само за няколко седмици. Ще си опечем пържоли на грила. Вилата е в Менемша. Няма да повярваш колко е голяма. Направо необятна.
Отговорът беше „да“, но Джул се поколеба.
Имоджен седна по-близо до нея и опря ходила до нейните.
— Ела. Ще е забавно — увеща я тя. — Не съм си приказвала по момичешки от векове.
Къщата в Менемша имаше толкова високи тавани и толкова широки прозорци, че дори най-обикновените ежедневни занимания изглеждаха някак по-просторни и светли. Напитките сякаш бяха по-газирани и по-студени от всичко, което бе пила досега.
Джул, Форест и Ими отидоха да плуват в басейна, след което се изкъпаха на открития душ. Хората пристигнаха, но Джул вече усещаше, че не е една от тях — от начина, по който Имоджен я повика да застане на грила и да наглежда пържолите, и от начина, по който после седна на верандата, свита до краката й. Покани я да остане за през нощта в една от стаите за гости, докато другите им приятели се качваха в колата си, за да си тръгнат. Те предложиха да я закарат до хотела й, който се намираше по-нататък по вече тъмните шосета на острова.
Тя отказа.
Ими я заведе в една стая на втория етаж. Имаше огромно легло, леки, въздушни бели завеси и колкото и странно да беше — някакво малко старинно конче за деца и колекция овехтели ветропоказатели, подредени по широкия плот на дървеното бюро. Джул скоро потъна в дълбокия сън, който често причиняваха дългите дни, прекарани на слънце.
На следващата сутрин намусеният Форест я откара в хотела, за да си вземе нещата. Когато Джул влезе пак в къщата, този път с куфарите си, Ими вече бе подредила четири вази с букети на различни места в стаята й. Четири. Освен това й беше оставила купчинка книги на шкафчето до леглото: „Панаир на суетата“ на Текери, „Големите надежди“ на Дикенс и „Пътеводител на Мартас Винярд за познавачи“.
Така започна върволицата от дни, които се сливаха един с друг. Хората на Ими — бременни и литературни приятели на седмицата, с които се сдобиваше на плажа или на пазара, минаваха през къщата един след друг. Плуваха в басейна, помагаха с барбекютата и се смееха истерично, притиснали длан към гърдите си. До един бяха млади: красиви, болезнено слаби момчета и също толкова красиви, шумни момичета. Повечето от тях бяха забавни и не особено атлетични, разговорливи и доста привързани към бутилката — студенти от университета, художници. Освен това произлизаха от различни среди и бяха с различна сексуална ориентация. Имоджен беше дете на Ню Йорк: свободомислеща по начин, който Джул беше виждала само по телевизията, и явно напълно убедена в собствената си привлекателност и стойност като приятелка и домакиня.
На Джул й отне ден-два да се приспособи, но скоро откри, че вече се чувства комфортно там. Очароваше „временните“ хора с истории за „Грийнбрайър“, „Станфорд“ и — макар и по-рядко — за Чикаго. С готовност спореше с тях, когато на тях самите им се спореше. Флиртуваше с тях, а после забравяше имената им, защото това ги караше да й се възхищават и да искат от нея да ги запомни. Отначало пращаше снимки на Пати Соколов и й пишеше бъбриви, изпълнени с надежда имейли, но не след дълго Джул престана да й обръща внимание по същия начин, по който и Имоджен бе спряла.
Ими я караше да се усеща желана и непознатата радост от това чувство изпълваше дните й.
Един ден, след като вече бе прекарала в къщата около две седмици, Джул се озова сама в нея за пръв път. Форест и Ими бяха отишли заедно на обяд. Ими бе пожелала да иде да види един нов ресторант.
Джул седна пред телевизора и хапна малко от храната, останала от снощи, след което се качи на горния етаж. Застана неподвижно пред вратата на стаята на Ими и се загледа вътре.
Леглото беше оправено. На масата бяха подредени книги, бурканче крем за ръце, калъфът за очила на Форест и едно зарядно. Джул влезе вътре, отвори шишенце парфюм, сложи си малко и потърка китки една в друга.
В гардероба бе окачена една от роклите, които Имоджен обличаше често — тъмнозелена и широка, от тънък памук, с дълбоко, V-образно деколте, което правеше носенето на сутиен невъзможно. Ими обаче почти нямаше бюст, така че това беше без значение.