Без да се замисля какво върши, Джул съблече панталонките си и старата избеляла тениска на „Станфорд“. После махна и сутиена си.
Нахлузи роклята на Ими през глава. Намери и чифт сандали. Колекцията пръстени на Ими — осем от които бяха оформени като животни — беше подредена на тоалетната масичка.
На стената беше облегнато огледало в цял ръст със сребриста рамка. Джул се обърна и присви очи към отражението си. Косата й беше вързана на опашка, но като се изключи това, на приглушената светлина на стаята изглеждаше като Имоджен. Почти.
Значи това било чувството. Да седиш на леглото на Имоджен. Да носиш нейния парфюм и нейните пръстени.
Ими спеше тук нощем… до Форест, но той беше заменим. Ими си слагаше от този крем за ръце, отбелязваше си докъде е стигнала с този книгоразделител. Сутрин, щом отвореше очи, виждаше тези синьо-зелени чаршафи и тази картина, на която бе изобразено морето. Това беше усещането да знаеш, че тази огромна къща ти принадлежи, никога да не се тревожиш за пари или за собственото си оцеляване, да си сигурна в обичта на Гил и Пати.
Да бъдеш облечена така небрежно и все пак — така красиво.
— Извинявай?
Ими стоеше на прага, облечена в къси дънкови панталони и суитшърта на Форест. Устните й блещукаха в червено Заради гланца за устни, който обикновено не носеше. Не приличаше особено на онази Имоджен от представите на Джул.
Джул долови как през тялото й преминава вълна на срам, но се усмихна.
— Предположих, че няма да има проблем — каза. — Имах нужда от рокля. Едно момче ми се обади в последната минута.
— Какво момче?
— Онова от Оук Блъфс. С което си приказвах, когато бях на въртележката.
— А кога?
— Току-що ми писа и каза, че иска да се видим в градината със скулптурите след половин час.
— Все едно — отвърна Ими. — Би ли свалила дрехите ми, ако обичаш?
Джул почувства как лицето й се сгорещява.
— Не смятах, че ще имаш нещо против.
— Би ли се преоблякла вече?
Джул съблече зелената рокля и вдигна сутиена си от пода.
— А това моите пръстени ли са? — попита пак Ими.
— Да.
Нямаше смисъл да отрича.
— Защо облече роклята ми?
Джул окачи дрехата на мястото й в гардероба, сложи си пак собствените къси панталони и тениска и постави пръстените обратна на тоалетката.
— Не мисля, че това за момчето и градината със скулптурите е вярно — каза Ими.
— Мисли каквото щеш.
— Какво става?
— Съжалявам, че облякох дрехите ти. Няма да се повтори. Окей?
— Хубаво — отвърна Имоджен и продължи да я наблюдава, докато Джул връщаше сандалите в гардероба и връзваше маратонките си.
Щом Джул понечи да мине покрай нея и да излезе в коридора, тя добави:
— Имам въпрос.
Лицето на Джул все още гореше. Не й се говореше.
— Не си отивай — настоя Ими. — Отговори ми само на едно, моля те.
— Какво?
— Бедна ли си? — поинтересува се Имоджен.
Да. Не. Да. Джул ненавиждаше уязвимостта, която въпросът я накара да изпита.
— Като мишка — отговори най-после. — Да, бедна съм като мишка.
Ими закри уста с длан.
— Не знаех.
За миг двете бяха сменили местата си — изведнъж Джул вече имаше предимство.
— Няма проблем — каза тя. — Мога да си намеря работа. Не съм се заела с проблема както трябва… искам да кажа.
— Трябваше да се досетя — каза Ими и седна на леглото. — Знаех, че няма да се връщаш в „Станфорд“, пък и вече спомена, че не се разбираш с леля си, но така и не осъзнах колко сериозно е положението. А виждах как носиш все едни и същи дрехи. И никога не купуваш неща за ядене. И ме оставяш да плащам за всичко.
О! Значи, трябваше да купува храна. Това беше една от социалните норми, за която Джул не бе знаела досега. Ала единственото, което каза на Имоджен, беше:
— Няма проблем.
— Напротив, Джул. Много съжалявам, наистина — отвърна Ими и замълча за момент. После продължи: — Мисля, че досега приемах някои неща от живота ти за даденост, а всъщност не знаех нищо за тях. И не те попитах. Нямам особено разнообразен опит с това, предполагам.
Джул сви рамене.
— Извадила си късмет.
— Айзък все ми повтаряше, че имам много ограничен поглед за света. Но както и да е. Можеш да взимаш назаем каквото искаш.
— Вече ще ми е странно.
— Не го приемай така — каза Ими и отбори вратичката на гардероба. Беше претъпкан с дрехи. — Имам повече от достатъчно. — Приближи се пак до Джул и допълни: — Дай да ти оправя косата. Някои фиби стърчат.
Косата на Джул беше дълга. През повечето време я носеше стегнато прибрана назад. Тя наведе глава напред и позволи на Ими да прибере няколко от кичурчетата на тила й, които се бяха изплъзнали от фибите.