— Имаш апартамент в Лондон? — попита Джул, без да откъсва очи от лука, който белеше.
— Беше инвестиция — каза Ими. — И донякъде прищявка. Бях на летни курсове в Англия. Финансовият ми консултант ме беше посъветвал да вложа някаква сума в недвижими имоти, а на мен градът страшно ми допадна. Апартаментът беше първото място, което отидох да разгледам — импулсивна покупка в напълно грешна за мен държава, но не съжалявам за нея. Кварталът е много приветлив — „Сейнт Джонс Ууд“.
Ими произнесе името като „Син Джаанс Ууд“.
— Толкова забавно беше да го обзаведа заедно с приятелите ми. Освен това обикаляхме по туристическите атракции на града. Лондонската кула, смяната на караула, Музеят на восъчните статуи. Живеехме на чаени бисквити. Тогава още не умеех да готвя. Чувствай се поканена да идеш в апартамента по всяко време. Напоследък изобщо не го използвам.
— Трябва да отидем заедно — предложи Джул.
— О, да, наистина ще ти хареса. Ключовете са тук. Можем да тръгнем още утре — каза Ими и потупа чантата, оставена на кухненския плот. — И вероятно е наложително. Можеш ли да си представиш — аз и ти в Лондон?
Ими обичаше хората, които проявяваха истинска страст към онова, от което се интересуваха. Искаше да долови ентусиазма им от музиката, която и тя харесваше, от цветята, които им подаряваше, или от книгите, на които тя самата се възхищаваше. Искаше да се вълнуват от миризмата на някоя подправка или от вкуса на нов вид сол. Нямаше нищо против споровете, но мразеше апатични и нерешителни хора.
Джул прочете двете книги за сираци, които Ими бе оставила на нощното й шкафче, както и всичко друго, което й носеше. Наизустяваше имената на различните видове вина, надписите на опаковките сирене, абзаци от книги, рецепти. Държеше се мило с Форест. Бе игрива и бойка, но и готова да им угажда; силна, но и женствена; изпълнена с гняв, но и дружелюбна; красноречива, но не и високопарна.
Осъзна, че да си изгражда нова самоличност, ориентирана към предпочитанията на Имоджен, е същото като да бяга на дълги разстояния. Човек просто трябваше да се стегне и да си наложи да продължава напред километър след километър. В крайна сметка ставаше достатъчно издръжлив. И един ден усещаше, че всъщност обожава това.
Около пет седмици след като Джул бе отседнала в къщата във Винярд, Брук Ланън се появи на предната веранда. Джул й отбори вратата.
Брук влезе и метна куфарите си на дивана. Синята й тениска беше стара и протрита, а копринената й руса коса бе вдигната на висок кок.
— Значи още си сред нас, Ими, вещице такава — каза тя, когато Ими влезе в хола. — Целият „Васар“ те смята за мъртва. Никой не ми повярва, когато им казах, че ми прати съобщение миналата седмица. Сетне се обърна се към Форест и попита: — Това ли е онзи… който…?
Въпросът увисна недовършен във въздуха.
— Това е Форест — рече Ими.
— Форест! — възкликна Брук и се здрависа с него. — Окей, време е за прегръдка.
Той я прегърна тромаво.
— Приятно ми е да се запознаем.
— На всички им е приятно да се запознават с мен — отвърна Брук, после посочи към Джул: — А тази коя е?
— Не бъди груба — каза Ими.
— Напротив, очарователна съм — заяви Брук и се обърна директно към Джул. — Коя си ти?
Джул се насили да се усмихне и й се представи. Не бе знаела, че Брук ще идва. Брук явно също не бе подозирала, че Джул ще е там.
— Имоджен казва, че ти си любимият й човек в целия „Васар“.
— Аз съм любимият човек от „Васар“ на абсолютно всички — потвърди Брук. — Затова трябваше да напусна. Там има само две хиляди души. Потребна ми е по-голяма публика.
После помъкна багажа си към горния етаж, където се настани във втората по големина стая за гости във вилата.
5
Краят на юни 2016 г.
Мартас Винярд, Масачузетс
Пет седмици преди Брук да пристигне, на седмия си ден в Мартас Винярд, Джул си позволи да си купи билет за туристическа обиколка на острова с автобус. Повечето от хората в него бяха от онзи тип, който се води по препоръките на туристическите сайтове за това кои места трябва да бъдат посетени. Семейства и двойки, разговарящи шумно помежду си.
Следобед пристигнаха при морския фар на Акуина. Гидът им разказа, че този район бил населяван от племето уампаноаг от Гей Хед, а по-късно, през седемнайсети век — и от английски колонизатори. След това започна да обяснява за лова на китове, докато всички се стичаха от автобуса, за да се любуват на фара. От високата точка на острова можеха да зърнат и цветните пясъчни скали на Мошъп, но от водата ги делеше около километър пеша в горещината.