Хотелът й се намираше срещу пристанището на Оук Блъфс. Представляваше викторианска сграда с бели декорации. Джул остави куфара си в стаята и повървя няколко пресечки, докато не стигна до „Съркют авеню“. Градът бе пълен с туристи. В няколко магазина продаваха хубави дрехи. Нуждаеше се от ново облекло. Взела беше ваучерите си от „Виза“ и знаеше какво й отива, но все пак се поколеба.
Загледа се в жените, преминаващи покрай нея. Носеха дънки или къси памучни поли, съчетани с летни сандали. Преобладаваха бледите цветове, но и тъмносиньото. Чантите им бяха платнени вместо кожени. Червилото — розово или в телесен цвят, но никога червено. Някои бяха с бели панталони и еспадрили. Сутиените им не прозираха под дрехите. Носеха само дребни, изящни обеци.
Джул свали големите халки от ушите си и ги прибра в чантата си. После се отправи обратно към магазините, където си купи чифт широки дънки, три памучни потника, дълга, свободна жилетка, еспадрили и бяла лятна рокля. Плати с картата, след което изтегли пари в брой от един банкомат.
Застанала на ъгъла на улицата, тя прехвърли личната си карта, парите си, грима и телефона си в новата си чанта. Обади се на мобилния си оператор и помоли да удържат парите за сметката й от картата на „Виза“. После се свърза със съквартирантката си Лита, за да й се извини.
Когато се бърна в хотела, Джул отиде на тренировка, изкъпа се и облече бялата лятна рокля. Оформи косата си на едри, небрежни къдрици. Трябваше да открие Имоджен, но това можеше да почака до следващия ден.
Запъти се към някакъв ресторант за морски деликатеси с изглед към пристанището и си поръча рулца от омар. Когато пристигнаха, изобщо не представляваха онова, което бе очаквала. Бяха просто парчета месо от омар с майонеза, поднесени върху препечено хлебче като за хотдог. Надявала се беше на нещо по-изискано.
Помоли за порция пържени картофки и ги изяде вместо омара.
Бе странно да се разхожда из града, без да трябва да свърши нещо. В крайна сметка се озова на една въртележка. Беше на закрито — в тъмна, стара сграда, вмирисана на пуканки. Някаква табела твърдеше, че „Летящите коне“ е „Най-старата въртележка в Америка“.
Джул си купи билет. Нямаше кой знае колко хора — само неколцина хлапета и по-големите им братя и сестри. Встрани чакаха родители, забили поглед в екраните на телефоните си. Музиката беше доста старовремска. Джул си избра един от конете, разположен в най-външния пръстен.
Когато въртележката потегли, тя забеляза момчето, седнало на понито до нея. Беше високо и слабо, но със силно изразени мускули на раменете и гърба: вероятно беше катерач, но определено не и фен на фитнеса. От това, което виждаше, предположи, че е от смесен произход — бял и азиатски. Имаше гъста черна коса, като че прекалено дълга. Изглеждаше така, сякаш бе прекарал дълго време под слънцето.
— Чувствам се като страхотен загубеняк — сподели й то, докато въртележката набираше скорост. — Това май беше адски лоша идея.
Говореше с неопределен американски акцент.
Джул му отговори със свилото произношение:
— Защо?
— Заради гаденето. Започна веднага щом въртележката се задвижи. А и аз съм единственият човек на това нещо, който е над десетгодишен.
— Освен мен.
— Освен теб. Качвал съм се на тази въртележка веднъж като малък. Семейството ми дойде тук на почивка. В момента чакам ферибота и понеже имах да убия един час, си помислих: „Защо не? В чест на доброто старо време!“. — Потри чело с длан и добави: — А ти защо си тук? Дошла си с малкото си братче или сестричка ли?
Джул поклати глава.
— Просто обичам да се возя.
Момчето се наведе към нея и протегна ръка.
— Аз съм Паоло Сантос. Ти коя си?
Тя стисна ръката му непохватно, тъй като и двата коня се движеха.
Това момче скоро напускаше острова. Джул щеше да си побъбри с него само минута-две; после едва ли щеше да го види някога повече. Нямаше логика, беше просто импулс, но тя излъга:
— Имоджен Соколов.
Беше й приятно да изрича името. Все пак би било наистина приятно да бъдеш Имоджен.
— О, ти си Имоджен Соколов? — отметна глава Паоло, засмя се и повдигна меките си вежди. — Трябваше да се досетя. Чух, че може би си във Винярд.
— Знаел си, че съм тук?
— Нека обясня: казах ти фалшиво име. Много съжалявам. Сигурно ме мислиш за смахнат. Просто фалшива фамилия. Наистина се казвам Паоло, но не Сантос.