— О!
— Съжалявам — каза той и за пореден път потри чело. — Знам, че е странно, но предположих, че ще си говорим само за няколко минути. Когато пътувам, понякога обичам да се преструвам на друг.
— Няма проблем.
— Казвам се Паоло Валарта-Белстоун. Баща ми Стюарт е бил съученик на твоя баща. Няма начин да не се познават.
Джул вирна вежди. Чувала бе за Стюарт Белстоун. Беше важна клечка, когото наскоро бяха пратили в затвора покрай онова, което медиите наричаха „скандалът със сделките на „Ди енд Джи“. Преди два месеца, когато съдебното дело приключи, снимката му беше буквално навсякъде.
— Играл съм голф с твоя и моя баща доста пъти — продължи Паоло. — Преди Гил да се разболее. Все говореше за теб. Ходила си в „Грийнбрайър“, а после си влязла… във „Васар“, нали така?
— Да, но напуснах след първия семестър — отговори Джул.
— А защо?
— Това е дълга и скучна история.
— Хайде де. Тъкмо ще ме разсееш от гаденето и няма да повърна върху теб. Ще е много полезно.
— Баща ми би казал, че станах част от компания купонджии и така и не развих потенциала си през първия семестър — каза Джул.
Паоло се засмя.
— Да, звучи точно в негов стил. А ти какво би казала?
— Аз бих казала… че исках живот, по-различен от онзи, който ми бе отреден — изрече бавно Джул. — И дойдох тук, за да се опитам да го започна.
Въртележката забави скорост, след това спря. Двамата слязоха от кончетата и си тръгнаха. Паоло взе голямата си раница от ъгъла, където я беше скрил.
— Искаш ли да идем за сладолед? — попита я той. — Знам къде правят най-хубавия сладолед на целия остров.
Двамата отидоха заедно до малко магазинче. Поспориха какво би било по-добре да сложат върху сладоледа — течен шоколад или карамел, и се споразумяха, че проблемът ще се реши най-лесно, като сипят и от двете.
— Толкова е странно, че си точно тук в момента — каза Паоло. — Имам чувството, че с теб сме се разминавали на косъм хиляди пъти досега.
— Как разбра, че съм в Мартас Винярд?
Паоло изяде една лъжица сладолед, после отговори:
— Ти си… ами малко си известна, Имоджен — напускаш университета, изчезваш безследно, а сетне се появяваш тук. Баща ти ме помоли да ти се обадя, когато пристигна, честно казано.
— Стига бе!
— О, да. Писа ми имейл. Виждаш ли? Звънял съм на телефона ти преди шест дни.
Той извади айфона си и й показа последните обаждания.
— Това е малко прекалено.
— Не, не е — възрази Паоло. — Гил иска да знае дали си добре, това е всичко. Каза, че не си вдигаш телефона, че си напуснала университета и си дошла някъде във Винярд. И помоли да му съобщя, че всичко е наред, ако те срещна. Искаше да ти предам, че ще го оперират.
— Знам, че ще го оперират. Допреди няколко дни бях при него.
— Значи, усилията ми са били напразни — сви рамене Паоло. — Не ми е за пръв път.
Двамата отидоха на пристанището и се загледаха в лодките. Паоло й разказваше как е решил да обикаля и да пътува, за да избяга от съсипаната репутация на баща си и от разрушеното си семейство. Каза й, че се е дипломирал от университета през май и обмисля да постъпи да следва медицина, но му се ще да види света, преди да се ангажира с нещо сериозно. Планираше да прекара една нощ в Бостън, преди да вземе самолет до Мадрид. Той и един негов приятел щели да продължат да пътуват с по една раница още поне година — първо в Европа, после в Азия и накрая във Филипините.
Пътниците вече се качваха на ферибота, който Паоло трябваше да хване. Той целуна Джул набързо по устните, преди да си тръгне. Бе уверен и нежен, но не и нахален. Устните му бяха малко лепкави от карамела.
Целувката изненада Джул. Не искаше той да я докосва. Не искаше да я докосва изобщо никой… никога. Но когато пълните, меки устни на Паоло я докоснаха, й хареса.
Тя протегна длан зад тила му, придърпа го към себе си и го целуна отново. Беше много красиво момче, помисли си тя. Ни най-малко не беше някой потен мачо. Не беше груб или безочлив. Не се отнасяше към нея снизходително. Нито се опитваше да я впечатли с празни комплименти или блестящи златни ланци. Целувката му беше толкова нежна, че тя трябваше да се наведе към него, за да я усети напълно.
Искаше й се да му бе съобщила истинското си име.
— Може ли да ти се обадя? — настоя той. — Още веднъж имам предвид? Не заради баща ти.
Не, не.
Паоло не биваше да се обажда отново на Имоджен. Ако го направеше, щеше бързо да разбере, че момичето, с което се е запознал, не е била тя.
— По-добре недей — отговори тя.
— Защо не? Ще бъда в Мадрид, а после, докъдето там стигна, но може да… Може поне да си приказваме от време на време. За карамел и течен шоколад може би. Или за новия ти живот.