— Обвързана съм — каза Джул, за да го накара да млъкне.
Лицето на Паоло помръкна.
— О, така ли? Естествено. Разбира се, че си. Е, така или иначе ми имаш телефонния номер — каза той. — Преди няколко дни ти оставих съобщение. Завършва на 646. Така че можеш да ми звъннеш, когато се отвържеш… обезобвържеш, или както там се казва. Става ли?
— Няма да ти се обадя — каза Джул. — Но благодаря за сладоледа.
За миг той сякаш се обиди. Но после се усмихна.
— Пак заповядай, Имоджен.
След което нарами раницата си и изчезна.
Джил проследи с поглед ферибота му, докато се отдалечаваше от кея. Сетне свали еспадрилите си и пое надолу по пясъка. Нагази във водата, докато не стигна до глезените й. Чувстваше, че Имоджен Соколов би направила това — би се насладила на лекото чувство на тъга и на красивата гледка от пристанището, придържайки полите на красивата си бяла рокля над коленете си.
3
Втората седмица на юни 2016 г.
Ню Йорк
Седмица преди да иде в Мартас Винярд, Джул стоеше до Пати Соколов на една тераса с изглед към Сентръл парк. Слънцето вече беше залязло. Паркът се простираше под тях — тъмен правоъгълник, опасан от светлините на града.
— Чувствам се като Спайдърмен — избълва Джул изведнъж. — Той наблюдава града нощем.
Пати кимна. Косата й падаше на едри, професионално оформени къдрици по раменете й. Носеше дълга жилетка над роклята си с цвят на шампанско и красиви сандали с ниска подметка. Краката й изглеждаха стари и имаха лейкопласт по палците и петите.
— Един приятел на Ими, който дойде тук за едно парти — поде тя. — Той каза същото за гледката. Е, всъщност спомена Ватман. Но идеята беше такава.
— Те не са еднакви.
— Да, но и двамата са сираци — каза Пати. — Ватман е загубил родителите си на много ранна възраст. Спайдърмен също. Затова живее с леля си.
— Ти четеш комикси?
— Нито един не съм чела. Но проверих есето на Ими за университета някъде шест пъти. Беше написала, че Спайдърмен и Ватман са наследници на всички онези сираци във викторианските романи, които тя харесва. Тя много обича викторианска литература, знаеш ли? Това е едно от нещата, чрез които определя цялата си личност. Нали разбираш — някои хора се самоопределят като спортисти или като борци за равни права, или като меломани. Ими се самоопределя като читател на викториански романи.
Пати спря за миг, после продължи:
— Тя не е от най-големите отличници, но искрено се увлича по литературата. В есето си беше написала, че в тези истории смъртта на родителите се явява основна предпоставка за превръщането на действащите лица в герои. Също така твърдеше, че героите от комиксите не са просто обикновени герои, а „противоречиви и сложни персонажи, тъй като често им се налага да правят морални компромиси по начин, сходен с този на сираците във викторианските романи“. Мисля, че предавам цитата точно.
— В гимназията четях комикси — каза Джул. — Но в „Станфорд“ вече нямах достатъчно време.
— Гил е израснал с комикси, но аз не съм, нито пък Ими всъщност. Супергероите бяха само средство, което използва в увода си, за да покаже защо по-старите книги също са от голяма важност за съвременния читател. Повечето от нещата за Ватман беше научила от онова нейно гадже, за което споменах.
Двете обърнаха гръб на гледката и влязоха обратно вътре. Мезонетът на семейство Соколов беше зашеметяващо луксозен и модерен, но и претъпкан с купчини книги, списания и най-различни дребни сувенири. Подовата настилка във всички стаи беше от бяло дърво. В кухнята се трудеше готвачът им, а масата в трапезарията бе отрупана с ненужна поща, пластмасови шишенца с хапчета и пакетчета сухи кърпички. Холът беше обзаведен с два огромни дивана, които се явяваха централен акцент на помещението. До единия от двата беше поставен апарат за изкуствено дишане.
Гил Соколов не стана, когато Джул влезе в стаята след Пати. Беше едва на петдесетина години, но от двете страни на устните му се бяха врязали болезнени бръчки, а кожата на шията му висеше отпусната. Чертите на лицето му бяха източноевропейски, а косата му бе гъста, къдрава и посивяла. Носеше анцуг и сива тениска. Бузите и носът му бяха осеяни със спукани капиляри. Наведе се напред бавно, като че движението му причиняваше болка, и стисна ръката на Джул. После й представи двете шишкави бели кучета: Снежна топка и Снежен човек. Запозна я и с трите котки на Имоджен.
След това отидоха да вечерят в официалната трапезария — Гил влачеше крака бавно, а Пати вървеше редом до него. Готвачът подреди купите и платата с храна и излезе. Ядоха малки агнешки котлети и ризото с гъби. Гил помоли да му донесат апарата за изкуствено дишане по средата на вечерята.