Училище „Грийнбрайър“ се помещаваше в няколко реновирани здания на Пето авеню, близо до пресечката с Осемдесет и втора улица. Каменната фасада на гимназията, в която Джул щеше да работи, беше пететажна. Вити стълби водеха към главния вход, обграден от статуи. Голяма, двойна врата. Изглеждаше като място, къде то човек можеше да получи доста необичайно образование.
— Събитието ще се състои в тържествената зала — каза й пазачът, когато Джул влезе. — На втория етаж, по стълбището, отдясно.
Подът в централното фоайе бе мраморен. Вляво имаше табела, на която пишеше: „Главен кабинет“, а до нея — коркова дъска, на която бе закачен списък с университетите, в които можеха да бъдат приети учениците, след като завършеха гимназията: „Йейл“, „Пен“, „Харвард“, „Браун“, „Уилямс“, „Принстън“, „Суортмор“, „Дартмут“, „Станфорд“. На Джул й изглеждаха като измислени места. Странно бе да ги зърне като написана на дъската поема — всяко име на нов ред и всяко от тях побрало толкова голямо значение в себе си.
Къс коридор на върха на стълбището водеше към тържествената зала. Авторитетна на вид жена с червено сако се приближи към нея, протягайки ръка.
— От кетъринга ли сте? Добре дошли в „Грийнбрайър“ — поздрави я тя. — Толкова се радвам, че имахте възможност да ни помогнете днес. Казвам се Мери Алис Макинтош, председател съм на Комитета за дарения.
— Лиша Крушчала. Приятно ми е да се запознаем.
— „Грийнбрайър“ е пионер в образованието на жени още от основаването си през 1926 г. — поде обяснението си Макинтош. — Институцията се помещава в три сгради, построени в стил боз-ар5, които първоначално са представлявали частни имения. Сградите са национално културно наследство, а дарителите ни са филантропи и поддръжници на каузата за образованието на младите жени.
— Значи е девическа гимназия?
Макинтош й подаде една черна престилка с дантели.
— Проучванията показват, че в училищата, в които се приемат само момичета, ученичките се насочват към по-нетрадиционни за тях предмети, като например точните науки. Не се безпокоят толкова за това как изглеждат, помежду им има повече здравословна конкуренция, а и самочувствието им е по-високо — изрецитира тя, сякаш бе държала същата реч вече хиляди пъти. — Днес очакваме стотина гости, които ще дойдат, за да послушат музика и да хапнат от ордьоврите на крак. След това ще има обяд на маса в салона горе, на третия етаж.
Макинтош я въведе в тържествената зала, където тъкмо покриваха масите с бели покривки, и продължи:
— Момичетата присъстват на събрания тук всеки понеделник и петък, а през останалите делнични използваме залата за йога и лекции на посетители.
Стените бяха украсени с картини с маслени бои. Миришеше силно на лак за мебели. От тавана висяха три полилея, а в единия ъгъл имаше пиано. Трудно беше да се повярва, че подобно място е училище.
Макинтош посочи на Джул къде е главният отговорник за кетъринга, и тя му се представи с името на Лита. Сложи си престилката над роклята. Отговорникът я изпрати да сгъва салфетки, но веднага щом й обърна гръб, тя прекоси коридора и надникна в една от класните стаи.
Стените бяха покрити с лавици с книги. На едната стена имаше дигитална дъска, а покрай друга бяха подредени компютри, но останалата част от стаята изглеждаше някак старинна. Подът бе застлан с дебел червен килим. В средата на помещението имаше широка антикварна маса, обградена с тежки столове. На черната дъска бе написано:
Съчинение в свободна форма за десет минути по цитата: „Важното е следното — във всеки момент да бъдем в състояние да жертвате онова, което сте, в името на онова, в което бихте могли да се превърнем“
Джул докосна ръба на масата. „Бих седяла тук, на това място“, отбеляза наум. Това щеше да бъде нейният стол — с гръб към светлината, която струеше през прозореца, и с лице към вратата. Щеше да спори относно цитата от дю Бо с останалите ученички. Учителката, облечена в черно, щеше да се извисява права над тях, но не заплашително, а вдъхновяващо. Щеше да ги мотивира да се стремят към превъзходство. Щеше да вярва, че нейните момичета са бъдещето.
Прозвуча покашляне. Отговорникът за кетъринга бе влязъл в стаята при нея. Посочи вратата. Джул го последва обратно до купчината салфетки и се зае да ги сгъва.
Пианистът пристигна в залата със забързана крачка. Бе дребен и кльощав, с бледа кожа, лунички и червена коса. Ръцете му стърчаха твърде много от ръкавите на сакото. Извади нотните си листове, загледа се в телефона си за минута-две, после седна и започна да свири. Музиката звучеше отривисто и някак изискано. Караше помещението да оживее, сякаш празненството вече беше в разгара си. Когато приключи със сгъването на салфетките, Джул се приближи до него и попита:
5