— Каква е тази мелодия?
— Гершуин — отговори пианистът с тон, в който се четеше ненавист. — Темата на събитието е „Гершуин“. Хората с пари много го обичат.
— А вие — не?
Той сви рамене, без да спира да свири.
— Все с нещо трябва да плащам сметките.
— Смятах, че хората, които умеят да свирят на пиано така, вече имат достатъчно пари.
— Обикновено всъщност имаме дългове.
— Та кой е Гершуин?
— Кой е бил Гершуин ли? — пианистът спря насред мелодията и засвири нещо ново. Джул, вторачена в ръцете му, летящи над клавишите, позна мелодията. Summertime, and the livin' is easy…6
— Тази я знам — каза тя. — Той вече е починал, така ли?
— Преди много време. Живял е през двайсетте и трийсетте години. Бил е имигрант първо поколение; баща му е бил обущар. Поставил началото на кариерата си на идишката театрална сцена и се захванал да пише лековати джаз мелодии за бързи пари, а сетне и филмова музика. По-късно се насочил към класическата музика и към операта. И така, в крайна сметка се оказал част от висшата класа, но бил започнал от нищото.
„Колко невероятно би било да умееш да свириш на инструмент“, каза си Джул. Каквото и да ти се случи, каквото и друго да стане в живота ти, винаги можеш да погледнеш към ръцете си с мисълта: „Аз умея да свиря на пиано“. Винаги ще знаеш това за себе си.
Това бе същото като да умееш да се биеш, осъзна тя. Или да говориш с различни акценти. Това бяха сили, живеещи в тялото ти. Те никога не те напускаха — независимо как изглеждаш, независимо кой те обича или не те обича.
Един час по-късно отговорникът за кетъринга я потупа по рамото.
— Изцапала си се с ликьор от коктейл, Лита — каза й. — И със сметана. Иди се почисти, а аз ще ти приготвя друга престилка.
Джул надникна надолу, после свали престилката си и му я подаде.
Някой бе заел най-близката до залата тоалетна, ето защо тя се качи по стълбището на третия етаж. Мярна два изящно обзаведени салона. Масите бяха украсени с букети розови цветя. Гостите се здрависваха и се представяха един на друг.
В дамската тоалетна имаше просторно общо помещение. Тапетите бяха в зелено и златисто, а до едната стена бе поставен малък, но богато декориран диван. Джул мина навътре и отвори вратата на тоалетната. Влезе и свали обувките на Лита. Палците й бяха подути, а от раничките над петите й течеше кръв. Тя я попи с една салфетка. После Затърка роклята, докато не я почисти.
Върна се в общото помещение боса и завари някаква петдесетинагодишна жена да седи на дивана. Бе хубава по начина, характерен за обитателките на Манхатън: тен, внимателно нанесен руж и боядисана в кестеняво коса. Носеше Зелена копринена рокля, която я караше да изглежда, сякаш мястото й е именно на зеления кадифен диван на фона на тапетите в зелено и златисто. Свалила бе обувките от голите си крака и тъкмо слагаше лейкопласт на зачервените си палци. На пода лежаха чифт сандали с тънки каишки.
— От жегата ми се подуват ходилата — каза тя, — а след това е същинско мъчение. Права ли съм?
Джул отговори със същия акцент като на дамата — неопределен американски:
— Да ви се намира един излишен лейкопласт?
— Имам цяла кутия — отвърна жената, пъхна ръка в голямата си дамска чанта и я извади. — Дойдох подготвена.
Ноктите на ръцете и краката й бяха лакирани в бледорозово.
— Благодаря — каза Джул, седна до нея и се погрижи за собствените си разранени крака.
— Не ме помниш, така ли? — попита я жената.
— Вие…
— Не се притеснявай. Аз те помня. Ти и дъщеря ми бяхте като две капки вода в униформите си. И двете бяхте така дребнички и толкова сладки с тези ваши лунички по носа.
Джул примигна. Жената й се усмихна.
— Аз съм майката на Имоджен Соколов, картофче. Наричай ме Пати. Дойде на купона по случай рождения ден на Ими по време на първата ви година в гимназията, спомняш ли си? Партито по пижами, за което бях приготвила минисладкиши. Двете с Ими обичахте да ходите заедно на пазар в Сохо. А, и помниш ли, когато ви заведохме да гледате „Копелия“ в Американския балетен театър?
— Разбира се — отговори Джул. — Извинявайте, че не ви познах веднага.
— Не се тревожи — каза Пати. — Трябва да призная, че не си спомням името ти, макар че лица никога не забравям. А тогава беше с онази интересна синя коса.
6