— Отучих се от акцента си.
— Какво?
— Замених го с друг.
— Как?
Мъжете във фитнеса, където работеше Джулиета, бяха стари. Искаха да говорят само за групи мускули и повторения на серии, километри, килограми и дози. А те бяха единствените хора, с които общуваше. Нийл поне беше млад.
— Когато бях на девет — заразказва му тя, — ми се случи… един лош ден, да кажем. Учителката ни викаше да пазим тишина. Крещеше ми да пазя тишина. „Мълчи, момиченце, достатъчно съм те слушала“. „Спри, момиченце, не удряй, разберете се с думи“ — а в същото време ми казваше да млъкна. Смачкват те. Искат да бъдеш мъничък и тих. „Добър“ за тях означаваше просто „такъв, който не отвръща“.
Нийл кимна.
— И на мен все ми се караха, че съм бил твърде шумен.
— Един ден чаках да ме вземат след училище, но никой не дойде. Просто… не дойде. Хората от канцеларията звъняха у нас отново и отново, но никой не вдигаше. Една от учителките в занималнята, госпожица Кейла, ме закара у дома. Навън вече беше тъмно. Почти не я познавах. Качих се в колата й, защото имаше хубава коса. Да, глупаво е да се качиш в колата на непознат. Знам. Но тя беше учителка. Даде ми кутийка бонбони „Тик-так“. И не спираше да бърбори, докато караше, за да ме развесели, нали се сещаш? И беше от Канада. Не знам от кое точно място в Канада, но имаше канадски акцент.
Нийл кимна.
— Започнах да я имитирам — продължи Джулиета. — Бях любопитна да разбера защо говори така. Вместо „след“ казваше „злеед“. „Туува“ вместо „това“. Това се нарича „удължаване“, между другото. Характерно е за някои гласни. Разсмивах я с опитите си да подражавам на акцента й. Каза ми, че ме бива в имитациите. Когато стигнахме до нас, ме изпрати до вратата.
— А после какво?
— Оказа се, че у дома е имало някой през цялото това време.
— По дяволите!
— Да. Гледаше телевизия. Не се беше сетила да дойде да ме вземе. Или не беше смогнала. Не знаех. Така или иначе, беше гадно. Не си беше направила труда да вдигне проклетия телефон — нито един от всичките онези пъти, когато й бяха звънили от училище. Отворих вратата и влязох вътре. Попитах я: „Къде беше?“, а тя отговори: „Мълчи сега, не схващаш ли, че гледам телевизия?“. Аз я попитах: „Не можа ли да вдигнеш телефона?“, а тя: „Нали ти казах да млъкнеш!“. Поредното „млъквай и не отвръщай“. И така, аз си сипах купичка зърнена закуска без мляко и отидох да гледам телевизия до нея. Зяпахме час или даже повече, преди да ме осени една идея.
— Каква?
— Телевизията може да те научи как да говориш. Водещите на новините, богатите хора, лекарите от сериалите за болници и прочее. Никой от тях не говореше като мен. Но всички говореха подобно един на друг.
— Предполагам, че да.
— Така е. Ето защо си помислих: „Научи се да говориш по техния начин и може би няма да ти казват да млъкнеш толкова често“.
— Научила си се сама?
— Първо усвоих американски правоговор. Книжовния. Този използват по телевизията. Но вече мога да говоря и с акцентите, типични за Бостън, Бруклин, Западното крайбрежие, Юга, Централна Канада, британски английски като по Би Би Си, ирландски, шотландски и южноафрикански.
— Искаш да станеш актриса. Това ли е?
Джулиета поклати глава.
— Имам по-добри идеи наум.
— Световно господство, значи.
— Нещо подобно. Трябва да го дообмисля.
— От теб определено би могло да излезе актриса — ухили й се Нийл. — Всъщност се обзалагам, че ще играеш във филми. След една година ще те гледам и ще си викам: „Уау! А това момиче Джулиета някога се мотаеше около козметичните щандове, за да намаже по малко безплатен грим на „Шанел“. И ми позволяваше да си приказвам с нея от време на време“.
— Благодаря.
— Трябва да си намериш по-хубави дрехи, госпожице Джулиета. Трябва да се запознаеш с повечко богаташи, които да могат да ти купуват бижута и хубави рокли. Да говориш като по телевизията е едно, но точно сега всичко, което виждам, е анцугът ти, гуменките и евтината прическа. Доникъде няма да стигнеш така.
— Не искам да продавам онова, което продаваш ти.
— Поговори ми малко с бруклински акцент — помоли я Нийл.
— Обедната ми почивка свърши — каза Джул и се изправи.
— Хайде де! Ирландски тогава.
— Не.
— Е, ако някога ти се прииска по-добра работа от онази, която имаш в момента, ето номера ми — каза Нийл и извади визитка от джоба си. Беше черна, а телефонният му номер бе написан на ръка със сребристо мастило.
— Тръгвам си.
Нийл вдигна чашката си с кола като за наздравица.
Джулиета се засмя, докато се отдалечаваше.