Спала бе с дрехите, с които тренираше. Измъкна се от леглото, завърза обувките си и пробяга тринайсетина километра през предградието, покрай кръчмите и месарниците, чиито кепенци още стояха спуснати на светлината на ранното утро. Щом се върна, направи няколко поредици клекове, коремни преси и лицеви опори в общата стая на хостела.
Озова се под душа още преди съквартирантите й да се събудят и да започнат да използват топлата вода. После се покатери обратно на двуетажното легло, където спеше, и извади някакво протеиново блокче с вкус на шоколад.
Стаята все още тънеше в тъмнина. Тя отбори „Нашият общ приятел“ и се зачете в книгата изпод светлината на телефона си. Романът бе дебел, викториански, и в него се разказваше за един сирак. Написан бе от Чарлс Дикенс. Дала й го беше приятелката й Имоджен.
Имоджен Соколов беше най-добрата приятелка, която Джул някога бе имала. В любимите й книги винаги се говореше за сираци. Самата Ими беше сирак, родена в Минесота, дъщеря на момиче, дало й живот на тийнейджърска възраст и починало, когато Ими била двегодишна. След това я бе осиновила семейна двойка, живееща в мезонет в Горен Ийст Сайд в Ню Йорк.
По онова време Пати и Гил Соколов преваляли трийсетте. Не можели да имат собствени деца, а адвокатската кариера на Гил отдавна включвала и доброволческа работа в полза на непълнолетните, настанени в домове за сираци. Той вярвал в осиновяването. Ето защо след няколко години, прекарани в очакване да дойде и техният ред да си осиновят новородено, Соколови обявили, че са готови да приемат и по-голямо дете.
Влюбили се в пухкавите ръчички и луничавото носле на точно това двегодишно момиченце. Приели го в семейството си, сменили името му на Имоджен и оставили старото му име да отлежава в някакъв шкаф с документи. Детето често било фотографирано и гъделичкано. Пати му готвела топли макарони с масло и сирене. Когато малката Ими навършила пет, Соколови я изпратили в училище „Грийнбрайър“ — частно учебно заведение в Манхатън. Там тя носела униформа в бяло и зелено и се научила да говори френски. През почивните дни малката Ими си играела с конструктори „Лего“, правела сладки и ходела в Американския природонаучен музей, където най-много обичала да разглежда скелетите на влечугите. Празнувала всички еврейски празници, а когато пораснала, провели нетрадиционна церемония в горите на север от града по случай нейната бат мицва1.
Церемонията се оказала неочаквано сложна. Майката на Пати и родителите на Гил не смятали Имоджен за еврейка, защото биологичната й майка не била такава. Всички те настоявали да се проведе официална церемония, която да я провъзгласи за еврейка и която щяла да отложи нейната бат мицва с една година. Вместо това обаче Пати напуснала семейната синагога и станала част от мирянска еврейска общност, която провеждала церемониите си в някакъв планински курорт.
И така, на тринайсетгодишна възраст по-силно от всякога Имоджен Соколов усетила бремето на миналото си като сирак и се втурнала да чете онези истории, които щели да се превърнат в крайъгълен камък на вътрешния й свят. Първо се завърнала към книгите за сираци, които в училище я карали да прочете. Имало много такива. „Харесваха ми дрехите и пудингите, и каретите, теглени от коне“, обяснила бе тя на Джул.
През онзи юни двете живееха заедно в къща на остров Мартас Винярд, която Ими бе наела. В един от дните отидоха с колата си до някаква ферма, където човек можеше да си набере сам цветя.
— Падах си по „Хайди“ и какви ли не други боклуци — заяви Ими, наведена над един храст далии с ножици в ръка. — Но после ми се повдигаше от тях. Героините бяха толкова вбесяващо весели през цялото време. Същински идеали на саможертвената женственост. С някакви изпълнения в стил: „Умирам от глад! Но ето, вземете единственото ми парче хляб!“, или пък: „Не мога да вървя, парализирана съм, но пак гледам позитивно на живота, ама че съм щастлива!“. Казвам ти, „Малката принцеса“ и „Полиана“ се опитват да ти пробутат един куп грозни лъжи. Веднъж щом го проумях, не ги погледнах повече.
Приключила с букета си, Ими се покатери и седна на дървената ограда. Джул продължаваше да бере цветя.
— В гимназията прочетох „Джейн Еър“, „Панаир на суетата“, „Големите надежди“ и прочее — добави Ими. — В тях са, така да се каже, готините сираци.
— Книгите, за които ми спомена — отбеляза Джул, правейки връзката.
— Да. В „Панаир на суетата“ например Веки Шарп е същинска машина, захранвана с амбиция. Няма да се спре, преди да успее. Джейн Еър пак изпада в пристъпи на ярост и се хвърля по пода. Пип от „Големите надежди“ се самозалъгва и ламти за пари. Всички те искат по-добър живот и го преследват, и всички са морално несъвършени. Това обаче ги превръща в интересни.
1
Еврейски ритуал, отбелязващ религиозната зрелост на момичето, навършващо тринайсет години. — Бел.ред.