— Ахаа, този боклук се е обзавел с новата С класа — зачудих се аз. — До миналата година караше една стара — пренабиван мерцедес, купен от Венци Стефанов. Пораснала му е работата, значи!
— Е, сега си е с новата — продължи Тупана с треперлив глас, усетих колко е припрян и бърза да разкаже всичко, каквото е научил. — Аз се притесних, че няма да мога да ги настигна с моята строшена лада, но те караха внимателно.
— Нали знаеш, че Славчо ще ги разкъса и за най-малката драскотина.
— Следих ги от Орландовци чак до Банкя. Видях палата на Славчо. — Тупана още трепереше, докато ми разказваше. — Взеха го и го оставиха пред някакъв офис на „Мария — Луиза“. Чакаха го цял ден отпред. На връщане минаха покрай едно заведение „SALOON“ по пътя за Банкя. Срещнаха се с Бойко Борисов.
— Как позна, че е Бойко? Та ти не му знаеш колата.
— Нали знаеш, че съм наблюдателен, видях голямата му глава. Седяха два часа там и после се прибраха вкъщи.
— Добра работа си свършил — потупах го по рамото. — Продължавай да го следиш.
— Няма ли да действаме? Там пред къщата ми се стори удобно — попита ме Тупана.
— Трудно ще се измъкнеш оттам. Банкя е далеч.
— А и ще трябва да думна Коце и Сашко — допълни замислен Тупана. — Май наистина си прав!
— Засега продължаваш да следиш. Но те предупреждавам, видиш ли Славчо да се среща с мъж с две черни S класи с номер 1442, изчезвай веднага. Това е Маджо, а охраната му не бръсне никого. Ти Бай Миле не го познаваш, нали? — попитах го аз.
— Не… знаеш, че само него не съм го виждал от всичките.
— Ще ти го опиша. Висок, рижав и много дебел. Кара тъмночервена S класа, няма как да я объркаш, единствена е с този цвят в София.
— Ще го разпозная — ентусиазирано закима с глава Тупана.
— Много е важно да знам, ако ги засечеш тримата на среща с Маджо и Славчо.
— Нали ми каза, ако видя Маджо, да бягам — погледна ме той със зле прикрит страх.
— Да, но ако видиш и други около него, рискувай и разбери дали е Бай Миле! Това е важно.
— Свободен ли съм вече, или ти трябвам за още нещо, Жорко? — натегна ми се той.
— Бягай да почиваш — гадеше ми се от покорното му държание и гледах да го отпратя.
Трябваше ми глътка въздух и да се отпусна от напрежението. Излязох на балкона. Беше ми абсолютно безразлично къде живее Славчо. По-важното бе Тупана да ги засече тримата заедно с Бай Миле и Маджо. А станеше ли това, моят план безспорно щеше да се задейства.
ГЛАВА 5
На другата сутрин Поли не пропусна да ме събуди.
— Във фитнеса на „Мария — Луиза“ съм. Ще минеш ли да се видим?
— След половин час ще съм там.
На входа на фитнеса ме посрещнаха дебелаците от охраната му. Не бяхме се виждали отдавна, но винаги се държаха сервилно. Подозирах, че бяха наясно, че аз поемам тежките поръчки. Но бях сигурен, че ако научат за сегашните, щяха да се търкалят по корем пред мен.
Поли тичаше на пътеката. На врата се бе наметнал с кърпа, с която попиваше от време на време потта си. Бях учуден, че спортува. За миг предположих, че е там заради някаква среща.
Като ме видя, скочи от пътеката и ме разцелува. Разиграваше театър пред охранителите си и показваше колко много ми се радва. Не искаше да се знае за срещата ни в Борисовата градина. Хвана ме под ръка и ме поведе към стъклената врата, която водеше към басейните.
— Какво има, Поли? — подсмихнах му се аз — — Защо разбиваш конспирацията, нали Пехливанов ни беше връзката?
— Абе, още не съм го вкарал в играта. А не искам да го подплаша. Предпазлив е.
— За мен така е по-добре.
— Как вървят нещата със Славчо? нетърпеливо ме погледна Поли.
— Всичко е наред. Мисля до седмица да действаме.
— Много бързо — учуди се Поли.
— Знаеш, че винаги свършвам нещата докрай.
— Никога не съм се съмнявал в теб, Жоро, но това е от друго естество.
Не сметнах за нужно да му отговарям, но мразех да ме подценяват и го показах красноречиво.
— Не се сърди — плесна ме закачливо Поли. — Повиках те, за да те зарадвам.
— Аха, и с какво?
— Помниш ли Кузо Дългия? — Не.
— Навремето се подвизаваше на Магурата, но дълги години беше в Испания.
— Не се сещам — наистина не се сещах и единственото, което си мислех, беше в какъв ли капан отново се опитва да ме вкара.
И по-добре. Мислех, че сте приятели от едно време. Но така задачата ще ти е по-лесна. Ще бъда кратък. Давам петнайсет хиляди марки За него. Затова заеби Славчо за малко, защото този ми трябва спешно. Ето това е радостната новина. Получаваш петнайсет хилядарки за човек, който се разхожда свободно. А съм те улеснил. Пратих хора да повредят вратата на входа. Така че действай!