— Да не е станал някакъв гаф с Дългия? — погледна ме той.
— Не, Поли. С Дългия всичко е ОК. Скоро ще приключа. Славчо го държа в разработка и с него ще свърша след това. Но излезе нещо по-важно — не го изчаках дори да каже нещо и изстрелях. — Мога бързо да освиткам Бай Миле?
— Как? — напълно беше забравил, че ми спомена Бай Миле като бъдеща мишена.
— Преди да ти отговоря, имам два въпроса.
— Питай — издекламира като развълнуван ученик Поли.
— Ти знаеш ли къде живее? — изстрелях аз — Не бе, никой не знае — направи отчаяна физиономия Поли, която издаваше безсилие.
— Абсолютно никой? — Поли не усети подвеждащия ми въпрос, беше налапал въдицата.
За пръв път направи фатална грешка, а той рядко грешеше.
Отговорът, който ми даде, предрече съдбата му.
— Абе, знае Маджо, ама как да го питаме него? Кръвта нахлу в главата ми, бях сигурен, че извъртях Поли. Не исках той да разбере колко съм развълнуван.
— Слушай ме, Поли. В моя квартал живее Милен. Помниш ли го?
— Да, бе. От сто години е охрана при Бай Миле.
— А така, знам точно къде живее. Той прибира и той взима Бай Миле — мярнах блясък в очите му, но продължих бързо: — До две три седмици ще вляза в схемата му. Но, ако кажеш — смених рязко тона си на примирение — продължавам си с Кузо. И без това тия дни ще приключа с него.
— Не бе, не бе, ти луд ли си? — възпря ме Поли. — Как ще изпуснем Бай Миле? Минаваш директно на него. Само че, Жоро — издиша едва от напрежение Поли, — трябва да знаеш, че освен Милен Бай Миле води още четири човека. А и сигурно си чувал, че се вози в бронирано паджеро. S класата е за охраната.
— Кое беше това паджеро бе, Поли?
— Ами едно от онези седемте, които карах в СИК. А ти имаш ли екип? За него ти е ясно, че ще ти трябва.
— Имам, Поли. При мен кадри колкото искаш!
— Знам, знам — развесели се Поли.
— Ще ми трябват спешно автомати.
— Колко и какви?
— Искам четири от десантните калашници със сгъваемите приклади.
— Няма проблем, но нали искаме всичко да стане бързо. А сега имам само два от тях и два скорпиона. Ще ти свършат ли работа?
— Ще ги взема. Няма време за чакане.
— Добре. Утре по обед ще ти звънна, за да ти кажа откъде да отидеш да ги вземеш вечерта.
Подадох му ръка за довиждане, но той направи нещо, което ме изненада. Стисна ме в прегръдките си, целуна ме и каза: „Обичам те!“ — Знаеш, че си върша работата, Поли — отрязах го сухо и влязох в асансьора.
Идеше ми да крещя от радост, но камерите жужаха наоколо и аз се сдържах, докато пресякох улицата и потънах в тъмнината. Там се спрях, свих ръце и изкарах цялото си напрежение. Всичко беше ясно. Поли смяташе да убие Бай Миле без знанието на Маджо. Това беше моментът, който чаках от толкова години. Да се отърва от Поли и да оправя живота си завинаги. Смятах, че по право дори ми се полагаше мястото на Поли и вече се виждах на една ръка разстояние от него.
Тупана дремеше в колата. Но както обикновено, за да докаже, че ме чака, чинно скочи и отвори вратата от моята страна. Плеснах го развеселен по врата.
— Гладен ли си?
— Ами малко да — смънка ми той.
— К’во ти се яде? — Знаех, че вечно е гладен.
— Ми то, по това време, Жорко, бих изял една голяма пица…
— А две ще изядеш ли? — подкачих го аз.
— Съмняваш ли се в мен?
— Карай тогава към някоя пицария…
ГЛАВА 7
Поли наистина ми се обади на другия ден Обясни ми, че може да достави автоматите чак след две седмици. Определено беше бесен. Знаех, че за склад ползваше Женята. А твърде вероятно бе да е посегнал на оръжието и да го е шитнал, ако е закъсал за пари.
— Ако искаш, върни се към Кузо Дългия, да не губим време.
— Не става, Поли, тъкмо съм се концентрирал. Когато човек е подхванал нещо голямо, не бива да се разсейва.
— Само ще те помоля да направим размяната на пистолетите пак там, в парка — предложението му ме изненада. Вече бях сигурен, че щеше да даде поръчката на друг. И това никак не беше добре. Първо, Дългия ще си замине — той беше лесна плячка, а аз не успях да го предупредя. И второ, сега вече бях сигурен, че Поли има и резервен екип, а това беше опасно и противоречеше на информацията, която имах, че Женята не приема мокри поръчки.