Месец по-късно убиха Румен Пешев Швейцареца — Дъртия, пред дома му. Знаех, че Дъртия също бе склонил да свидетелства срещу Маджо, а той знаеше повече от мен. Говореше се, че е участвал в подготовката и убийството на Васил Илиев.
Два месеца след смъртта на Пешев Бойко Борисов заяви пред пресата: „Наскоро убиха човека, който ме предупреди, че искат да ме ликвидират“. Така и не посмя да му каже името.
ГЛАВА 1
Мразех да ставам рано, но тази сутрин се налагаше да го направя. По стар навик се обличах лежерно и все пак предстоящата среща предполагаше да съм по-официален Беше дъждовно и бях решил да ползвам старото БМВ на майка ми. Макар че харесвах мерцедесите, последните години сменях на няколко пъти колите си: БМВ седмици, S класи и аудита лимузини. В моя свят истерията по марковите коли беше голяма и не въртиш ли хубави марки, често ти вреди на изградения имидж.
Колата се давеше и потеглих на пресекулки. Сега си давах сметка, че човек свикне ли с хубавото, започва да става капризен.
Когато майка ми подаде ключовете, срещнах учудения й поглед.
— Не е ли рано?
— Отивам за риба — отвърнах й мимоходом. — Затова ще съм с твоята кола.
Знаех, че не ми повярва. Но се надявах да не ми задава повече въпроси.
Срещата беше в кафе-сладкарница „Лучано“. Очаквах всичко да мине гладко, но вече се бях научил да се пазя и заобиколих, докато се уверя, че всичка е наред и нямам опашка. Напипах пистолета под якето. Бях го метнал върху марковия си екип. Отдавна вече не се обличахме с анцузите, налагаше ни се да бъдем по-официални, но понякога ползвахме спортното облекло за екипировка. Никога не бе излишна малка предпазливост.
Беше точно осем. Валеше ситен дъжд. Видях го да ме чака на уреченото място и да ме търси с поглед. Учудих се този път на точността му. Знаех, че обича да се прави на тежък. Беше със зеленикав анцуг, нахлупена до ушите шапка и изненадващо за мен — с бели маратонки. Явно се опитваше да се прави на спортист. Той си беше стиснат. Ходеше само с едни и същи дрехи. Винаги в черно. Сега бе изневерил на стила си. Но пък си дадох сметка, че и той трябваше да се прикрива. Постоях няколко секунди, като че ли нарочно ми се искаше да се намокри от дъжда.
— Здрасти — подадох ръка и знаех, че това ще го убеди в искреността ми.
Случваше се да не подава ръка на събеседник. С това показваше абсолютното си превъзходство и безразличие към него. Когато се ръкуваше, казваше: „Стисни ме като мъж, да не съм ти някое пиче!“ Той пое моята ръка. Усетих промяната у него. Нямаше злоба в очите му, по-скоро примирение, и това ми подсказа, че има сериозна нужда от мен.
— Къде ти е колата? — лека нотка на нервност премина по лицето му.
— В една пряка наблизо.
— Прихванал си от моите номера.
Бях смутен, но го заведох до очуканото БМВ.
— Страхотна барака — подсмихна се той. Притеснявах се малко от него, а дълго не бях шофирал, имах си шофьор и му предложих той да шофира.
— Карай ти! — от предпазливост или от нещо друго, той реши, че това го принизява до мой личен шофьор, и ми отказа.
Подкарах колата малко нервен и не знаех откъде да започна.
— Имаш ли идея къде да се скрием? — опитвах се да не издавам нервността си.
— Карай в Борисовата градина.
Замръзнах. Голяма конспирация! Кой дявол го бе накарал да се забием в Борисовата градина, в събота сутринта, пред очите на толкова много народ, наизлязъл да разхожда кучетата си. Да не говорим, че кой знае колко спортисти щяхме да видим, тръгнали да си правят съботния крос.
— За какво беше всичкото криене, след като ще цъфнем на място, където ще ни видят? — директно попитах.
— Защото така — контрира ме. Обичаше да се гаври с всички. Стихнах устни. Не ми се спореше.
— Съвсем си забравил да караш, Жоре! — иронично подхвърли той.
— Аз ти предложих да караш, но ти се направи на велик!
— Добре, добре! Изпусни малко. Не се коси, никой няма да ни обърне внимание. Всички знаят, че не бачкаш с мен от 4–5 месеца. Ако не си разбрал искам да им покажем един мит. Че се виждаме заради доброто старо време.
Мълчаливо натиснах газта, исках да го изнервя и продължавах да карам като последния левак. А и бях сигурен, че с мълчанието си постигам именно това. Това безспорно удряше по самочувствието му и го комплексираше, а аз заставах до него като равен с равен и той не можеше да го оспори.
В парка първо потичахме, после се разхождахме. Осъзнавах, че това е част от безумната му конспирация, и го оставих да прави каквото си иска, а аз го следвах. Исках да се почувства отново в свои води, като лидер. Седнахме пред езерцето с червените рибки под бившия Паметник на свободата. Поли Пантев свали горнището на анцуга си и пред изумения ми поглед избърса мократа от дъжда скамейка и след това ми нареди: