Върнахме се в бара и след малко дойде и Поли. Пристигна с втора G класа и я беше направил като двойник на бронираната. Очевидно вземаше сериозни мерки. Част от охраната отцепи входа, а останалите слязоха с него. Беше особено нервен.
— Чуй ме сега, Жоро! Много време вече ме мотаеш.
— Нали си ми пратил Женята. Не ти ли каза какво се разбрахме.
— Да, но тези неща не зависят от него! Гледах го право в очите. Знаех, че ме мразеше. Беше сигурен, че никой не може да издържи на смразяващия му поглед. Аз обаче издържах.
— Ти май наистина не се страхуваш от мен, Жоро? — смени темата.
— Не, не се страхувам! — продължих да го гледам.
— Защото няма причина или просто ей така, не ти пука?
— Просто ей така, не ми пука — повторих бавно аз.
— Добре, това не е лошо — завъртя глава Поли. — Но ако ти не свършиш поетите към мен ангажименти за Брендо и Бай Миле до две седмици, както си казал на Женята, аз ще ти взема бара! И…
— Какво ще стане, Поли? Заплашваш ли ме?
— Не, исках да ти кажа, че вече няма да работим заедно, но ще си останем приятели… — смънка Поли.
— А аз си мислех, че след толкова години заедно сега ме заплашваш!
Това го знаех добре, затова бях много учуден от стеклите се обстоятелства, първо, че Женята се опита да ме следи, а после и Поли, който дойде разярен. Той не обичаше да предупреждава жертвите си. Но понеже знаеше, че аз перфектно знам всичките му прийоми, именно по този начин искаше да ме заблуди. Смяташе да притъпи вниманието ми, като се направи на ядосан, за да не очаквам, че след някой друг ден ще ми пусне куршум.
— Чуй ме сега ти, Поли! Разбрах какво искаш от мен. За бара не ми пука, вземай го още сега. Твоите пари съм ги инвестирал до последно, но все още бара го разработвам и засега плащам всичко от джоба си.
— Ти си поел отговорност пред мен, Жоро! Свърши си работата. Ако са те подвели екипите ти, си длъжен да я свършиш сам. Аз открай време така правя, когато поема отговорност, ако не мога да я свърша чрез друг я свършвам сам. Естествено, че си подсигурявам алиби — отплесна се съвсем Поли.
— След което, като ме викнат в полицията и ми показват снимките на мъртъвците, като почнат да ме питат: „Познаваш ли оня, познаваш ли тоя?“, казвам „Познавам ги всичките“. „Как така познаваш всичките“ — настояват те. „Ами ей, така познавам ги“, отговарям аз и си тръгвам. Защото, Жоро, в тая държава в момента над мен стои само президентът.
Нямах идея какво иска да ми каже, мислех, че се е надрусал като животно. Но години по-късно разбрах, че е бил доносник на генерал Атанасов (Атанас) и затова се беше самозабравил. Може би имаше предвид, че президентът е контролирал службите, а той в това време се е смятал за по-голям и от генерал Атанасов.
— Разбрахме се, Поли — прекъснах тирадата му аз — — Две седмици, и ако не успея, си оставаме само приятели — усмихнах се леко.
— Така си е — каза Поли, стана и за секунди напусна бара.
Веднага след него и аз излязох. Добре знаех номерата му. Очаквах още същата нощ да прати някой да ме застреля. Оставих Тупана да наблюдава. Два часа по-късно той пристигна у нас.
Беше особено развълнуван и подплашен.
— Жорко, ти като си тръгна, няма и половин час и дойде някакъв с един балтон. Учуди ме, защото сега нали е лято. Личеше си, че под ръкава носеше някакво желязо… струваше ми се, че е рязана пушка, но не съм сигурен.
— И к’во стана?
— Ами първо разпитваше за някакъв диджей, казах му, че няма. После си плати входа и влезе да погледа момичетата. Не стоя и пет минути и си тръгна. Аз го проследих. Слезе на новия Люлински булевард, това е на километър от бара. Там го чакаше черно ауди с мюнхенска регистрация. Качи се отзад и потеглиха.
— Това значи, че е бил с други хора.
— Сигурно, но беше с тъмни стъкла. Не можах да видя нищо Сетих се — във вестника бях чел, че предишната нощ са простреляли Кубето с подобно ауди.
— Изчакваш тази нощ барът да затвори, няма да казваш нищо на никого. Прибираш целия скъп алкохол и всичко ценно, което можем да вземем.
Вземи ключа на управителя. Заключваш бара и се покриваме. Ще изчезнем от София за известно време.
В шест сутринта Тупана бе изпълнил нарежданията ми. Пътувахме към Варна, където смятах да се скрия във вилата на мои приятели руснаци. Когато наближихме, Тупана, който шофираше, изведнъж ме изкара от дрямката ми: — Жорко, забравих да ти кажа нещо важно, даже май е много важно. Снощи Поли, като си тръгна, преди да се качи в джипа, размени няколко приказки с това, нашето охранителче Зарко.
Замислих се много сериозно. Тупана се опита да каже още нещо, но му направих знак да млъкне. Същият този Зарко ми го бяха довели мои приятели действащи барети. Беше от Червен бряг, учеше във ВИФ, състезаваше се в силовия трибой. Нищо повече не знаех за него, освен че цялото му име е Велизар Върбанов. Бях говорил не повече от три пъти с него, като два пъти си говорихме за спорт, а третият ми се оплакваше, че имал някакво гадже на село, но техните не й давали да се омъжи за него, защото нямал пари. Тогава не му обърнах внимание. Размишлявах откъде може да се познават с Поли.