Същата вечер Крейзи ме потърси спешно и ме накара да чакам Маджо на бензиностанция „Шел“ по пътя за Перник. Трафикът беше голям и малко закъснях. Охраната им седеше на бензиностанцията, а те се бяха скрили зад нея. Там се и срещнахме. Нямах идея какви са тези руснаци, а и в момента още не знаех, че са наемници на Бай Миле. Но по пътя навързах нещата и бях сигурен, че такива хора неслучайно са отседнали в хотела на Маджо, който се намираше близко до дома на Поли. А и фактът, че Маджо и Бай Миле ме чакаха точно на тази бензиностанция, ме подсети, че пак ще отпрашват за Гърция, както по стар навик правеха при неприятности.
Бай Миле изглеждаше ужасно. Видът му беше отчаян и уплашен след поредния гаф. А явно бе и пооглушал след взрива. Накрая, за да не се надвикваме, Маджо му забрани да говори.
Накратко им обясних, че поръчката наистина не е в мен и не съм се виждал с Поли. Маджо се правеше на луд и така и не ми обясни за какво всъщност е срещата. Искаха да разберат дали Поли се е досетил. Този път нямах намерение да ги успокоявам и ги оставих в пълно неведение.
По-късно се видях с Крейзи, за да го попитам за подробности. Но и той не знаеше нищо, освен че бомбата била толкова силна и Маджо се оплакал на Славчо, че вероятно ще съборят целия хотел, за да го строят наново.
На другата сутрин осъмнах с потресаваща вест. Пресата гърмеше за стария ми съученик Момчил Бенев, който се само взривил в Бояна. Нямах никаква идея какво е търсил там. Най-вероятно го бяха пратили да заложи бомба на Кирчо Малкия или на Мето Илиянски, които отскоро живееха наблизо.
Няколко месеца по-късно онзи, същият Велизар Върбанов, охранителят на моя бар, се бе опитал да убие брата на Жоро Пехливанов, Любен. При самоотбрана, макар и ранен, Любен го бе застрелял.
Това пък съвсем ме обърка. Колкото и да се напъвах, не можех да проумея какво всъщност става. Още повече че се бях изолирал и не се срещах с никого. Маджо отдавна не ме беше търсил.
Последно се бях виждал със Славчо точно два дни преди Нова година.
Потърсих Крейзи, за да ми уреди среща с шефа му. Бях си припомнил, че скоро ще стане една година, откакто му спасих живота. Досега само Маджо даваше пари, а Славчо не ми се беше отблагодарил.
Крейзи се обади малко по — късно, за да му кажа за какво искам да се срещам с шефа му. Съвсем спокойно му обясних, че в навечерието на празниците очаквам да ми върне жеста. Крейзи затвори сконфузен, но след минути ме набра отново с мотива, че Славчо имал много ангажименти и нямало да има време скоро да се видим.
— Добре тогава — пожелай му да се пази.
На нашия жаргон, който Славчо много добре познаваше, това си беше откровена заплаха. Пет минути след това Крейзи отново звънна.
— Шефът намери време. Кани те официално да се видите в банката.
Изтупах се официално и отидох. Крейзи ме посрещна със сервилен тон. Влезнахме в помещенията на директора без пропуск, както е редно. По стълбището Крейзи отново ме заля с пикантните истории на шефа си и приближените му.
— Знаеш ли кой идва миналата седмица? — хилеше си Крейзи. — Слави Трифонов! — продължи той! — Абсолютно сам, накарахме го да си премести джипа, не за друго, а да го унижим и той се въртя половин час, докато намери къде да го остави. Аз лично го въведох при шефа. Славчо ме представи като дясната му ръка и ме остави да слушам разговора: „Ще бъда кратък, бате Слави — започна от вратата онзи. — Сашо Дончев, шефът на «Овергаз», ми дава по 40 000 долара на месец, за да пропагандирам за БСП в новото си шоу, ако ти ми дадеш 300 000 марки, ще пропагандирам за СДС“.
— И к’во му отговори Славчо? — полюбопитствувах аз.
— Славчо се вбеси, но пред него запази спокойствие „Ебал съм го в СДС то, каза спокойно той. 300 000 марки са много пари, предпочитам да си ги запазя. Моите хора и без тях ще спечелят“ — наду се Славчо. „Няма проблем — отговори му Трифонов, — аз за всеки случай ти оставям моя телефон, ако поразмислиш! А имам и друга оферта. Срещу 10 000 долара ще те поканя в шоуто и ще ти изчистя напълно името — и без това те плюят, аз не вярвам, а това за скечовете, нали разбираш — просто шоу…“ „Добре, ще помисля“ — отпрати го набързо Славчо. После пред мен сподели — продължи Крейзи, — че е хубаво да си изчисти името, но отказа да дава 10 000 долара, а и не се доверяваше на дългия мръсник. „Представи си, че му дам все пак парите и отида, и той вместо да ми помогне, да ме орезили напълно?“ След което извади касетката изпод бюрото си и ми каза: „Това е запис на целия разговор, пази я, може да ни потрябва“. Ако искаш, мога да ти я дам на теб, шефе — тъкмо бяхме се качили в приемната. — Ти по ги разбираш тия неща и ще можеш да смъкнеш пари.