— Сега не ми е до това — отвърнах му аз.
Приемната бе пълна с картини и той започна да ми обяснява коя на кой художник била. Освен мен имаше още десетина човека.
— Зарежи картините и иди да кажеш на Славчо, че няма да го чакам. Щом ме е поканил, да ме приема сега!
Крейзи се върна след малко и ме покани във втората приемна, при секретарката. Там стояха двама костюмари, които Сашко ми представи като директори на банката. Отказах кафето и уискито, които секретарката ми предложи. Славчо се появи, прегърна ме, целуна ме и демонстративно ме въведе в кабинета си.
— Нали не ме записваш. — започна той.
— Имам монтиран специален лъч, който улавя всичко.
— Какво те притеснява тогава? — Славчо ме погледна с недоверие.
— Много съм зле със здравето, Жоре! Затова исках да те посрещна след празниците. Но се сетих на кого дължа живота и че ще посрещна и тази Нова година и те поканих.
— Така е, тези неща не бива да се забравят никога — отвърнах аз.
Животът е въртележка, Жоре — продължи несвързано Славчо. — Някога правех лимонада в Орландовци. А сега съм тук, в най-могъщата банка и прозорецът ми гледа към Министерския съвет. Имам директен телефон към президента и премиера, но ако не беше ти, щях да съм два метра под земята. Не знам какво точно си получил от Младен и Милчо, макар че сме приятели от 25 години — излъга пак Славчо — Аз не се бъркам в техните неща и те в моите. Но сега искам да ти направя един подарък.
Вдигна телефона и каза на секретарката:
— Я ми донеси двайсет хиляди лева — погледна ме важно и попита: — Забравих да те попитам как ги искаш, български, долари или марки?
— Разбира се, че български, ще ги изхарча сега по празниците.
— Само да те помоля нещо, тези пари са личен подарък, не давай нищо на Сашко и не казвай колко са.
Славчо се сконфузи и не каза нищо повече. Секретарката донесе парите, аз ги прибрах и станах да тръгвам.
— Бъди здрав — пожелах му без умисъл аз, но той отново се хвана за тази дума.
— Да не си намислил нещо?
— Не — усмихнах се, — нали каза, че си болен, пожелавам ти да бъдеш здрав.
Той седеше и ме гледаше с недоверие как си излязох. След двайсетина минути се качих в колата си и Крейзи ми позвъни.
— Шефе, Славчо пита дали не си го записал!
— Кажи му да се ебе в гъза, казах му, че не записвам.
— Не мога да му предам такова нещо. Ще му кажа, че му даваш думата си, че не си. Ама е готин, а? Дал ти е 50 000 долара.
— Айде, не се бъркай толкова в нашите работи — отрязах го аз.
Вече бях напълно убеден, че Славчо е пълен измамник и помияр и щеше да ме забрави още в първия миг, ако убиеха Поли и той не се чувстваше заплашен. Не разчитах на бизнеса, който ми бяха обещали с Маджо.
ГЛАВА 23
След смъртта на Велизар Върбанов реших да се покрия за втори път във Варна. Отново останах две седмици. Като се върнах, разбрах, че Пехливанов ме е търсил при много общи приятели. Искал да се види непременно с мен. Обадих му се и той предложи срещата да е в бара на хотел „Шератон“. Бе удвоил охраната си и вероятно се пазеше много след атентата върху брат му. Имаше болнав вид и бе смъкнал поне десетина килограма. Оказа се, че са се скарали с Поли, но тоя не можеше все още да повярва, че той е поръчал да убият брат му.
— Защо му е нужно да го прави? Толкова години му служим вярно и никога не е видял лошо от нас — после се замисли и каза: — Пази се и ти! Ако искаш, можеш да дойдеш при мен и Женята, ние се обединихме. Но като се върне, смятаме да му скочим.
— Не знам, на мен Поли не ми е направил нищо лошо — направих се на луд аз.
— Женята ми сподели — каза с тих глас Пехливанов, — че още преди няколко месеца му е поръчал да те отстрани. Така че, пази се.
Помълча и после каза защо ме е повикал:
— Говорих с куките, които работят по случая. По-добре аз да ти уредя среща с тях, вместо те да те търсят. Все пак Велизар е работил при теб.
Пехливанов обеща, че няма да влизам в СДВР, а щели сме да се видим на някакво кафе, но по-късно каза, че те искали официален разпит и нямало начин. Свързах се с някой си Кирил Димов и казах, че съм пред СДВР, да слезе да ме вземе. Димов определено бе комплексар. Беше си докарал прическа като борците в началото на 90-те, но беше хилав, макар че си бе напомпал мускулите. Качихме се в кабинета му, където се запознах с някакъв Жоро. Двамата започнаха любезно да ме разпитват за Велизар. Съвсем откровено им разказах всичко, каквото знам, нямаше какво да крия. Те кимаха в знак на съгласие, но Димов ми направи лошо впечатление, когато разказах историята, че Велизар е имал намерение да се жени за някакво момиче от село, но баща й не позволявал.