Димов се из хили:
— Прав е бил баща й, да я даде на това грозно добиче! — след което ме погледна ме изпитателно.
— Абе ние си говорим за Велизар, ама нека ти покажа снимката му, да не стане след време, че сме говорили за друг.
Предположих, че има някакъв скрит умисъл. След минути Димов се върна от съседната стая и вместо снимка донесе цял плакат и го разгърна пред очите ми. Димов явно бе решил да изследва реакциите ми.
— Той е — кимнах спокойно, нямах намерение да показвам на ченгетата, че съм се разстроен.
Колегата на Димов предложи да ме изпрати, след като разбраха, че няма какво повече да им казвам. Впоследствие разбрах, че бил бивш служител на СОК и подчинен на полковник Цветелин Цолов, приятеля на Пехливанов, който бе извадил разрешителните за оръжията на Поли, Димата и Маджо. Именно затова бе толкова добронамерен.
Едва долу, на изхода, ме попита дали Поли е идвал в бара.
— Идваше от време — на време — отговорих. — А с този Велизар виждал ли си го да говори?
— Не — излъгах. Знаех, че Поли има много връзки в полицията и не исках да рискувам, като се върне от почивката си, да ме подгони с двойни сили.
Изненадващо на третия ден след посещението ми в СДВР гръмна новината, че Поли е застрелян на остров Аруба.
С Тупана следихме цял ден всички информационни източници, защото все още не се знаеше дали става дума точно за Поли.
Късно вечерта, когато потвърдиха със сигурност, излязохме от нас и се разкрещяхме по улицата.
Всичко бе свършило. Можех да започна нов живот.
Звъннах на Крейзи, с когото исках да споделя радостта си. За мое учудване той не беше толкова ентусиазиран.
Шефа и Маджо казаха, че могат да бъдат спокойни едва след като докарат тялото и се направят пълните проверки. ДНК анализ и всичко останало…
За пореден път се убедих, че Маджо е пълен параноик, но това не помрачи настроението ми. Отидохме да празнуваме. Два дни по-късно се обади Пехливанов.
— Ще дойдеш ли да се видим в ресторант „Елдорадо“ в Панчарево? — звучеше ми бодряшки.
Отидох малко по-рано и се учудих, че Пехливанов пристигна с двата джипа на Поли и с цялата му охрана. Сякаш за три дни се беше променил напълно. Бе си възвърнал самочувствието. Поръчахме по едно уиски.
— Бог да го прости Поли! Изкарахме доста години заедно, но накрая полудя!
След малко дойде и Женята.
— Ще ви попитам нещо. Искате ли да бъдете с мен? Аз поемам структурите на Поли и предлагам да вървим напред! Ще трябва да увеличите и вашите охрани — погледна към двама ни.
— Защо? — попитах аз. — От кой трябва да се пазим ние. А и не разбирам от кой се пазиш и ти.
— Днес се видях с Кирчо Малкия. Той ще се върне при нас. Със сигурност Маджо и Бай Миле са убили Поли, колкото и странно да звучи, че са го намерили на Аруба. Киро ми каза, че няма никакви колумбийци — след което Пехливанов ми разказа историята за холандеца, която знаех от Поли още преди 6 месеца.
— Аз ще си помисля.
— А, аз съм с теб — каза твърдо Женята, като прегърна Пехливанов.
Разделихме се приятелски и аз звъннах на Крейзи, за да ме срещне с Маджо. Преди това бях изключил телефона по молба на Пехливанов.
Крейзи се беше записал на гласовата поща поне десетина пъти: „Шефе, обади ми се спешно!“ — К’во е станало бе, Сашко?
— Абе, човекът каза, щом те намеря, да отидеш на „Славия“. Той щял да бъде цял ден там.
Отидох там, но той беше на обяд. Изчаках го в съблекалнята на футболистите. Отпивах спокойно от водата, когато през вратата влетяха ухилените до уши Маджо и Бай Миле. И двамата ме прегърнаха и разцелуваха.
— Какво става? Оня го пометоха колумбийците?
Вчера се видяхме с Пехливанов — сериозно започна Маджо. — Викнахме го в Японския и знаеш ли какво ни каза този мръсник? Още щом влезе, започна с: „Живите живи, умрелия си е умрял!“ — А на вас за какво ви трябваше Пехливанов?
— Още първата нощ, когато е чул за разстрела, се е свързал с жена му на острова. Бил е първият който е знаел, че със сигурност Поли е мъртъв. Веднага отишъл при Доктора и Амигоса във финансовата им къща и ги е убедил да си разделят парите му. Не знаем колко пари са точно — каза Бай Миле — но още преди да открадне дрогата, държеше във финансовата къща милион и четиристотин хиляди марки. А след това — алчно изтърси Бай Миле — е държал поне двайсет.
— Чакай да му разкажа за срещата бе, Милчо — прекъсна го Младен. — Аз му казах, че Поли има общ бизнес с нас, така че парите му са общи. Предложиха му следната схема: трийсет процента за него, толкова за семейството му, трийсет за нас, включих те и теб, и десет процента за момчетата от бригадите. Казах му, че може да заеме мястото му и да се нанесе в кабинета му.