Нещо, започнало с това, че едно бабе забравило да нахрани заека си, се беше разраснало до една дузина сигнали за тежки престъпления, извършителят на които явно беше старица, която се връщаше в детството си, и всичко, което оставаше да се направи сега, беше те да се отпишат, без да се намали процентът на разкриваемостта в отдела му.
За съжаление, също така не беше много ясно как същото това бабе се беше добрало до един наистина неприятен тип, когото той ни най-малко не смяташе да пренебрегва по същия начин, както бяха направили смахнатите му колеги от отдела за зайци и хамстери в центъра. „Как, за бога, бе възможно такава като нея да познава такъв като него“, питаше се Бекстрьом. Никак не се връзваше, а нямаше и собствени деца. „Какво още имаме“, рече си той, въздъхна дълбоко и за всеки случай гаврътна още една глътчица, макар обикновено да избягваше подобни дребни своеволия преди дванайсет на обяд. Две меки китки от малко по-изтънчен вид бяха упражнили женски бой пред двореца на Негово Величество.
Неизвестният извършител очевидно бе използвал арт каталог, а жертвата му, придворният кавал, отричаше да знае каквото и да било по случая. „С какво, по дяволите, е по-лоша една бейзболна бухалка или най-обикновена брадва“, разсъждаваше Бекстрьом и въздъхна в мига, в който на вратата се почука, въпреки червената светлина. „Има само един в сградата, който пет пари не дава за нея“, помисли си той. Разтреби бюрото и заключи чекмеджето секунда, преди Аника Карлсон да влезе в кабинета.
— Чувствай се като у дома си, Аника — покани я Бекстрьом, без да вдига поглед от бумагите, които се преструваше, че чете.
— Благодаря — отвърна Аника Карлсон и постави един доста дебел найлонов джоб със сигнали на бюрото му. Вече беше седнала.
— Събраните съчинения за страданията на полицаите от „Защита на животните“ — поясни тя. — Които обеща да разпечаташ.
— Най-вече заради себе си — каза Бекстрьом.
— Тогава да ти обясня някои неща — каза Аника Карлсон и се облегна на стола.
Аника Карлсон беше разговаряла с колегите си от управлението в Сулна, които бяха убедили госпожа Линдерот най-накрая да отвори на двамата колеги от „Защита на животните“ и на двете колежки от областната управа и да ги пусне в апартамента си. Те също така ѝ разказали за най-близката съседка на госпожа Линдерот, която била много ядосана от правната злоупотреба, извършена по нейно мнение срещу госпожа Линдерот.
— Според разказа на колегата Акселсон, чиято майка е стара приятелка на госпожа Линдерот, никой от колегите от „Защита на животните“, нито пък онези двете джофри от областната управа не са носели униформи или други отличителни знаци, по които да се разбира кои са. Според съседката на госпожа Линдерот те първо позвънили на звънеца ѝ, после задумкали по вратата и единият от тях започнал да ѝ вика през пощенската кутия да отвори. След малко тя очевидно открехнала вратата, макар и със сложена верига, и провряла стария пистолет, при което явно на колегите им запарило под петите и с подвити опашки се притаили на стълбището.
— А тя, Линдеротката, има ли шпионка на вратата? — „Трябва да е от водката“, помисли си Бекстрьом.
Аника Карлсон изведнъж придоби доволен вид.
— Браво, Бекстрьом — каза тя. — Отново си ти самият. Не, за жалост, няма, тъй като поискала да я запушат. Изглежда сякаш има, но не може да се гледа през нея, така че нямало как да види легитимациите им, а и посещението не е обявено предварително.
— А съседката до колко е сигурна?
— Тя живее на същия етаж. Вратата ѝ е точно срещу тази на госпожа Линдерот и има изправна шпионка, за сведение, така че веднага щом се започнала шумотевицата, тя залепила око на шпионката. В някакъв момент тя, изглежда, дори успяла да ги запише с мобилния си телефон. Записът не е кой знае какво, но звукът е добър. Тя ми го пусна на телефона, голям зор са видели колегите. Във всеки случай тя изобщо не е схванала за какво става въпрос. Казва, че мислела да позвъни на спешния телефон. Решила, че това са обирджии на възрастни хора, които се опитвали да проникнат в апартамента на съседката ѝ. Две жени и двама мъже, а тя съвсем неотдавна била прочела статия във „Вести от Сулна“, че точно такива често действали в група от мъже и жени.
— Ти лично говори ли с нея? Със съседката?
— Естествено, що за въпрос, по дяволите? Обадих ѝ се по телефона, при положение че това не е по-лошо, отколкото да я доведа тук.
„Ето че отново звучи както обикновено — помисли си Бекстрьом. — Открита, позитивна, нито следа от агресия.“