„Нищо общо с обикновените пенсионери“, помисли си Бекстрьом. Всъщност само двама разваляха картината. Две местни легенди, а и небезизвестни в полицейския участък, където работеше. Също така и стари познати, които попаднаха в периферията на разследването на убийство, по което беше работил преди няколко години, Марио Кръстника Грималди и стария му оръженосец Роле Столис Столхамар.
Същият Марио Кръстника Грималди, който според клюките в участъка щеше да притежава половината община, макар да имаше печалната слава на неплащащ данъци и в продължение на две десетилетия оглавяваше списъка на службата за икономически престъпления. Опитите обаче бяха безплодни, понеже при Кръстника Грималди положението беше такова, че през дългия си живот не беше глобяван дори за неправилно паркиране и отдавна бяха престанали да се интересуват от него, тъй като, според няколко медицински свидетелства, страдаше от болестта на Алцхаймер и медицинската наука черно на бяло удостоверяваше, че е невъзможно да бъде разпитван. В същото време, предвид несъществуващите му активи, беше напълно неясно какво правеше тук.
Недоброто здраве и липсващите средства обаче, изглежда, не се бяха отразили на външния му вид. Със слънчев тен, изискан като всеки мафиотски бос в черния си костюм и бялата ленена риза и без никакви пискюли по лъскавите си черни обувки.
— Вас ви познавам — каза Кръстника и заби украсения си с маникюр показалец в гърдите на лектора. — Чакайте, не казвайте нищо — продължи Кръстника с усмивка, която разкри зъби, бели като мивката в апартамента на Бекстрьом, като размахваше пръста си пред него. — Сетих се! Бек, комисар Бек, точно така. Комисар Еверт Бек. Знаех си. Гледам предаването ви по телевизията.
„Много внимавай, плямпало такова“, каза си наум Бекстрьом и му хвърли леден поглед.
— Радвам се да ви видя тук, Бек — продължи Кръстника. — Има ли надежда да станем съседи, вие и аз? Май имаше един едностаен на долното ниво на разумна цена, ако вие…
— Бекстрьом е тук, за да направи презентация — прекъсна го Роле Столхамар, който беше стар следовател от криминалния отдел в Стокхолм. Неколкократен шведски шампион по бокс в тежка категория, известен с физическата си сила, изпитана лично от хилядите хулигани, които той собственоръчно беше хвърлил в затвора по време на четиридесетгодишната си служба като полицай. Роле Столис Столхамар беше мъж, който се беше прочул и в двата лагера.
Сега той беше пенсионер от няколко години. Роден и израснал в Сулна, другар от детинство на Марио Грималди, който беше пристигнал в Швеция с родителите си с първата вълна от имигрирането на работна ръка през петдесетте години и оттогава беше негов постоянен спътник. Освен това той бе чест гост на пистата в Сулвала и понеже според слуховете бил жълт като восък, единственото вероятно обяснение за появяването му тук било, че най-добрият му приятел възнамерявал най-после да направи решителната крачка и да го назначи на служба. Независимо от дънките си, бархетната риза на карета и коженото яке, което го отличаваше от останалата част от публиката.
— Изглеждаш бодър, Роле — каза Бекстрьом и се усмихна приветливо. — Да не си спрял пиенето?
— По-бодър съм от всякога — потвърди легендата, като стрелна Бекстрьом с поглед, а очите му се свиха като амбразури. — Благодаря за въпроса, да не би да ти се иска да изиграем три рунда, та затова ме подкачаш? Обещавам да съкратя мъченията.
„Изключително неразумно, смъртно опасно“, помисли си Бекстрьом и се задоволи само да кимне замислено, защото и през ум не му минаваше да остави наподобяващите чукове юмруци на Роле да застанат между него и кафявия плик, очакващ го зад ъгъла.
Време беше. Пиарът на компанията и водещ събитието представи лектора, публиката го приветства с аплодисменти, които бяха дълги и радушни, но без да преминават границата към простоватото въодушевление.