— Марио беше в компанията на един бивш мой колега на име Роле Столхамар, когото той винаги влачи със себе си. Какво знаеш за него?
— Никога не съм чувал името му — отвърна домакинът. — Бивш полицай, казваш? С Марио нещата стоят така, че той познава абсолютно всички, сред които със сигурност са и много от твоите колеги.
— Все същото — каза Бекстрьом и вдигна рамене. „Върви сега разбери кои може да са тези колеги“, помисли си той.
Когато няколко часа по-късно Бекстрьом си легна, той отвори кафявия плик и преброи съдържанието му. „Кой, по дяволите, може да си позволи да бъде министър на правосъдието“, помисли си той, поклати глава и пъхна плика под възглавницата си. После заспа, спа дълбоко и непробудно, докато не се събуди от дъжда, който барабанеше по перваза на прозореца на спалнята му.
10
Фелисия Петершон беше на двайсет и осем години. Тя беше работила като полицай в продължение на пет години и още щеше да работи в патрулната полиция, ако не беше скъсала връзка при един вътрешен хокеен мач няколко месеца по-рано. Неприятна история, както се оказа, тъй като вече не можеше да работи на открито като патрулиращ полицай. Вместо това се озова на рецепцията в полицейския участък и беше седяла там малко над месец, когато Бекстрьом изведнъж я забеляза. Освен това беше един петъчен предиобед и настроението му беше великолепно, понеже отиваше в Кунгсхолмен на важна среща с обяд.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Бекстрьом с изненада и седмица по-късно Фелисия бе прехвърлена в неговия личен отдел за тежки престъпления.
Бекстрьом имаше слабост към Фелисия, а не трябваше, като се имаше предвид произхода ѝ и злите езици, които стояха зад репутацията му в професията. Защото Фелисия беше родена в Бразилия. Дете от сиропиталище в Сао Пауло и едва на годинка беше осиновена от шведска двойка, като и двамата работели в полицията и живеели на островите в Меларен, недалеч от Стокхолм.
Преди няколко години, докато караше първия си стаж в криминалния отдел в Сулна, се наложи да помага на Бекстрьом в разследването на двойно убийство и спечели симпатиите му, тъй като, за разлика от всичките си глуповати колеги, хем схващаше какво има предвид, хем изпълняваше точно указанията му. И всичко това въпреки убеждението на Бекстрьом, че истинският полицай е и истински мъж, а истинската жена има предимство в значително по-нежните дейности, а в какво по-конкретно се състояха те, той има благоразумието да запази за себе си. След срещата в понеделник прекият началник на Фелисия, Аника Карлсон, реши да проведе заедно с Фелисия нов разпит на Фрида Фриденсдал, за да види дали тя ще може да посочи мъжа, който е влязъл в апартамента ѝ и я е заплашил.
Поради тази причина Фелисия Петершон посвети останалата част от деня на избиране на възможните извършители с помощта на описанието на потърпевшия. Не много конструктивна задача и когато свърши, беше свалила в компютъра си над сто снимки на мъже от района на Стокхолм, които според полицейския регистър бяха способни да извършат, каквото търсеният бе направил на пострадалата.
Междувременно Аника Карлсон беше разговаряла с Фрида Фриденсдал, която нямаше никаква охота за това, но след порядъчна доза увещаване най-после се беше съгласила.
На следващата сутрин в девет, при условие че ще се проведе в нейния офис и да не е повече от половин час.
11
— Какво мислиш за това? — попита Фелисия, когато седнаха в служебната кола във вторник сутринта.
— Чувства се зле — отвърна Аника Карлсон. — Много зле, така че ни остава само да се надяваме на най-доброто. Приеми ситуацията, нали знаеш — каза тя, кимна към по-младата си колежка, усмихна се и я бутна леко.
— Дали ще можеш да наблюдаваш как реагира, когато ѝ показвам снимките — предложи Фелисия.
— Точно това си мислех да направя — каза Аника. Ако имаш късмет, го виждаш в очите им, преди да започнат да — клатят глава, помисли си тя. Четвърт час по-късно бяха на работното място на Фрида Фриденсдал и Аника Карлсон, която беше идвала и по-рано, отбеляза, че рецепционистката сега имаше компания, охранител от „Секуритас“, който им кимна с усмивка, когато влязоха.
— Ние сме от полицията — каза Аника Карлсон и показва легитимацията си. — Имаме среща с Фрида.
— Тя ви очаква — рецепционистката кимна и се усмихна. — Коридорът вляво, третата врата — продължи тя и посочи пътя. — Има кафе и вода, ако желаете.