— Благодаря — каза Аника.
Никой не желаеше нито кафе, нито вода. Най-малко пък жертвата на престъплението. Тя само поклати глава, когато Аника ѝ ги предложи.
— Не, искам само да свършим това тук и после да ме оставите на спокойствие — каза тя.
— Добре, тогава — отвърна Аника и я потупа леко по ръката. — Ще свършим работата — добави тя.
После седнаха на масата за срещи. Фелисия пред преносимия си компютър, жертвата на престъплението до нея, толкова близо, че чуваше дишането ѝ и долавяше страха, който се излъчваше от тялото ѝ. Аника Карлсон отстрани на масата, така че да може да наблюдава както проявата на страх в очите на Фрида, така и снимката, която тя гледаше.
„Как да те опиша?“, запита се Фелисия, когато отвори екрана на компютъра и го включи. На средна възраст, слаба, неотличаваща се на външен вид и облекло. Но не и в този момент. Не и в този момент, когато пред себе си виждаше само една жена, която още малко и щеше рухне.
— Добре — каза Фелисия. — Да започваме. Опитайте се да гледате колкото може по-внимателно. Не се притеснявайте и ако искате да продължа нататък, просто поклатете глава. Ако разпознавате лицето или искате да погледнете по-отблизо, може да кажете.
— Добре — каза Фрида, като същевременно притисна кокалчетата на лявата си ръка към устата си.
Първите снимки бяха посрещнати с бързи поклащания на главата, но колкото повече снимки показваше Фелисия, толкова по-трудно ставаше за пострадалата да ги гледа.
„Как, по дяволите, ще се справи със сто и двайсет“, помисли си Аника Карлсон и в същия миг го съзря в очите ѝ. Освен това тя го потвърди.
— Това е той — изкрещя Фрида и закри лице с ръцете си. — Боже мой, махнете го. Махнете го, казвам ви — изкрещя тя, изправи се, обърна гръб на компютъра и избухна в плач така, че гърбът и раменете ѝ се разтресоха.
„Номер 25 — рече си Аника Карлсон, и понеже беше тя, а не някой друг, не ѝ беше необходима помощта на компютъра на Фелисия, за да разпознае човека на снимката. — Анхел Гарсия Гомес, и ако това беше лотария, той беше най-гадната печалба, която можеше да се падне.“
Фелисия също го разпозна. Не защото го беше виждала на живо, а във връзка с това, което беше правила предния ден и благодарение на отличната си памет. Анхел Гарсия Гомес, помисли си тя. Дете имигрант с чилийска майка, пристигнала като политически бежанец в началото на седемдесетте, и неизвестен баща, на трийсет и пет, известен сред своите, при които прекарваше живота си, като Ел Локо, Лудия.
„Чудя се защо се нарича така“, беше си помислила, когато го качи в компютъра, но кой знае защо информация за това не можеше да се намери в регистрите им. Освен това той изглеждаше добре, дори се беше подсмихнал срещу камерата на полицията, когато са го снимали. В сравнение с останалата компания той дори не беше особено обременен с престъпления в чисто формален смисъл. Почти всички подозрения, повдигнати срещу него, бяха отхвърлени.
Отне им половин час, солидно количество хартиени носни кърпички, сестринско докосване и успокоителни думи, за да върнат що-годе спокойствието на потърпевшата. Веднага щом успяха с тази задача, те разбраха, че разследването им току-що е приключило.
Фрида Фриденсдал пое дълбоко дъх няколко пъти. После се обърна към Аника Карлсон, погледна я право в очите и кимна, за да подчертае думите си.
— Искам си обратно сигнала — каза тя. — Не искам да имам нищо общо с това повече. Искам спокойствие.
— Няма защо да се страхувате — успокои я Аника Карлсон. Клекна пред нея, хвана ръцете ѝ, като ги притисна между своите. Точно както правят малките деца.
— Майната ви. Оставете ме на мира. Не мисля да се занимавам с това и секунда повече. Разговарях с адвокат. Той каза, че не можете да ме принудите да сътруднича.
После пак започна да плаче. Сломена, тя хлипаше и клатеше главата, както правят взелите твърдо решение.
12
Приблизително по същото време, в което колегите му Карлсон и Петершон се опитаха да вдъхнат нови сили на пострадалата, Бекстрьом пристигна в кабинета си след осемчасов възстановителен сън и питателна закуска. Дори и шофьорът на таксито, което го докара, се беше държал прилично. Не пророни и дума по време на пътуването. Чак когато спряха пред полицейския участък, Бекстрьом започна да рови в джобовете си, за да плати.
— Вие сте комисар Бекстрьом, нали? Вие бяхте този, който се справи с онези ирански проклетници, или греша?
— А вие кой сте? — запита Бекстрьом. Ако се съди по акцента и вида, почти типичен арабин, предположи той. И ако се готвеше за някоя щуротия, нямаше да е лошо да помирише малкия Сиге.