— Да, чувам ви, но…
— Имам две предложения — прекъсна я Бекстрьом. — „Преди да загазите порядъчно“, добави наум.
— Да, чувам, разбирам какво казвате.
— Най-лесно би било да извикам тук колегите ви и онези, другите двама, и да ги изслушаме.
— Все пак, предполагам, няма да е необходимо?
— Да се надяваме, че няма. Понеже мислех да отпиша всички, и ако не ви е много ясно, имам предвид всички. Колегите ви, двамата от областната управа, нашата свидетелка и дори старата Линдерот.
„Как веднага се огъва“, каза си Бекстрьом, щом приключи разговора, и в същия миг пъхна ръка в джоба си, за да извади ключа, да отвори чекмедженцето на писалището си и да си налее няколко напълно заслужени капки, когато на вратата се почука. Биваше си го почукването, прозвуча почти като удар с юмрук, и добре че не беше успял да сложи резето, че тогава без съмнение вратата щеше да влети в стаята.
— Моля, заповядай, Аника — покани я Бекстрьом и посочи стола за посетители.
— Гадост — викна Аника, като размахваше ръце. — Гадост, гадост, гадост.
— Разказвай — подкани я Бекстрьом, макар да се беше вече досетил за случилото се с ищцата Фрида Фриденсдал и сигнала ѝ, който беше сигурна присъда за неправомерна заплаха, ако тя събереше сили да застане пред районния съд.
13
— Ищцата ни е вън от играта — въздъхна Аника Карлсон и вдигна обезсърчено рамене. — Макар че преди да си вдигне чукалата, го посочи. Чак след това каза, че се отказва.
— И кой е той? — попита Бекстрьом.
— Анхел Гарсия Гомес.
„Опа — рече си Бекстрьом, — онзи глупак. Не беше за вярване, че е свързан по някакъв начин със старата госпожа Линдерот, Елисабет, както той я наричаше.“
— Сигурна ли е?
— Без съмнение, трябваше да видиш как реагира, когато видя снимката му. Щеше да ѝ повярваш без колебание.
„Анхел Гарсия Гомес — помисли си Бекстрьом. — Определено не бихте го поканили на чай в къщи.“
— А сега иска да си ходи ли?
— Отряза ни най-безцеремонно и за по-сигурно след малко звънна на адвоката си и поиска досъдебното производство незабавно да бъде прекратено.
— Аха — каза Бекстрьом. — Всъщност не той го решава.
— Какво ще правим?
— Ще разберем каква връзка може да има между нашето бабе и тип като Гарсия Гомес.
— Ами аз поне не намерих такава — въздъхна Аника Карлсон. — Няма никаква логика.
— Е да, но тъкмо в това е чарът на работата ни — заключи Бекстрьом философски.
— Най-лесно би било да попитаме нея, госпожа Линдерот.
— За нищо на света — отсече Бекстрьом и тръсна глава. — Първо ще го разберем ние, все пак. После можем, евентуално, да говорим с нея. Говори ли с колегата Акселсон? Неговата ли майка познаваше старицата?
— Да, тъкмо говорих с него. Нямаше ни най-малка представа. Също като теб и мен.
— Чудно — каза Бекстрьом. „Да ме вземат мътните, ако разбирам нещо.“
— Добре. Как върви работата с онези сигнали, между другото? — попита Аника Карлсон и кимна към найлоновия джоб на бюрото на Бекстрьом.
— Разпечатани и оправени — отвърна Бекстрьом. — Просто обикновено недоразумение. Случва се. Ти какво очакваше?
— Невинаги си зъл, Бекстрьом — забеляза Аника Карлсон, подсмихна се и стана.
„Луди са по теб — помисли си Бекстрьом, когато тя излезе. — Крайно време за обяд“ — заключи той. Само да ги нямаше всички тези идиоти, които чукаха на вратата му.
— Влез — изрева Бекстрьом.
14
Въпреки подсилващия обяд, макар да беше предотвратил заплахата от обезводняване и да беше върнал кръвната захар в нормата, Бекстрьом се чувстваше толкова обезсърчен, че дори нямаше сили да се откопчи от работата и да си иде у дома за няколко часа живителен сън.
„Що за живот водим ние, хората“ — помисли си той, когато се върна в кабинета си при всички търсещи помощ и съвет колеги, които постоянно висяха на вратата му. Дори и подземният свят изглежда беше изгубил устрема си и беше спрял да подпомага превантивната дейност срещу престъпността, като периодично прочистваше кръга от съмишлениците си. Вече близо половин година, откакто не бе имал истински вълнуващо убийство и какво получаваше в замяна? Една шантава старица, която забравила да нахрани заека си, и един най-обикновен обратен, който се опитал да убие друг себеподобен с арткаталог. Освен това валеше вече трети ден, а той явно бе забравил да изключи телефона си, защото някой му позвъни.