— Бекстрьом — отговори Бекстрьом. „Старата Швеция не върви към добро“ — помисли си той.
— Здравейте, шефе, надявам се, че не ви безпокоя — каза Фелисия Петершон. — Имате ли пет минути?
— Разбира се — отвърна Бекстрьом. — Особено ако донесеш едно двойно лате. — „Същия цвят като теб“ — додаде наум.
— Йес, бос. Веднага се качвам — каза Фелисия.
„Как изобщо имаше енергия да звучи по този начин — зачуди се той. — Все пак беше от Бразилия и вероятно го носеше в кръвта си.“
В действителност Фелисия не искаше нищо кой знае какво. Във всеки случай нищо свързано с работата. Най-вече искаше да му благодари.
— Говорих с Аника — поясни Фелисия. Разбрах, че сте отхвърлили сигналите срещу горката госпожа Линдерот.
— Дреболия, дреболия — отвърна Бекстрьом. „Доста прилична е, всъщност“, помисли си той. Макар че е твърде загоряла за неговия вкус.
— Тъжната история с госпожа Линдерот ми напомни за собствения ми възрастен дядо. И той много обича животните, макар да не е с ясен разсъдък през цялото време.
— Имате ли пет минути?
— Разбира се — отвърна Бекстрьом. „Какво ли е направил старият дявол? Сигурно случайно е накиснал палето си в каната — запита се наум. — Или е опитал да се избърше с него отзад.“ Забавните варианти бяха много и Бекстрьом веднага се поободри.
Преди няколко години дядото на Фелисия бил настанен в дом за възрастни хора на Островите в Меларен. Тя го посещавала два пъти на седмица, но през изминалата година той, за съжаление, ставал все по-потиснат.
— Определено не му е лесно — въздъхна Бекстрьом. „Изненада, изненада.“
— Но от два месеца е съвсем друг човек. Весел и жизнерадостен. Точно какъвто си беше преди. Сега дори си спомня името ми, когато се срещаме.
— Чудесно — удиви се Бекстрьом. — На какво се дължи промяната? — „Какво, по дяволите, да кажа“, рече си той.
— Стана нов човек, откакто доведоха институционалното куче в дома, където живее.
— Институционалното куче? — „Какви ги приказва тя“, недоумяваше той и в същия миг съзря пред себе си голям санбернар, който махаше приятелски с опашка и носеше огромна бъчва коняк на врата си.
Преди два месеца персоналът в дома закупил куче на старите хора, настанени там. Едно доста голямо куче с мека козина, което тичаше из отделението, а тези, които бяха там, го галеха и чешеха по брадата.
— Толкова е прекрасно — каза Фелисия Петершон. — Докато бях там миналата неделя, той скочи в дядовото легло и легна, а милият ми дядо също легна до него и започна да гали кожухчето му. Трябваше да го видите. Беше щастлив като малко дете. Беше толкова прекрасно.
„Мили боже! Да не би да иска да ме усмърти преждевременно?“, запита се Бекстрьом. Когато този ден дойде, той възнамеряваше лично да реши въпроса с един последен разговор с малкия Сиге. Нямаше да търси помощ от някакво псе, което сипеше косми по копринената му пижама и лигавеше лицето му, докато той стоеше пред дверите на смъртта, без да може да се защити.
— Звучи толкова прекрасно — съгласи се Бекстрьом. „Какво, по дяволите, да кажа“, помисли си той.
— Затова се сетих за възрастната госпожа Линдерот — каза Фелисия. — Когато я пуснахме в компютъра, видяхме, че се води на отчет в клиника за пациенти с деменция и че има симптоми на начален алцхаймер. Тя е тук, в Сулна, и очевидно е частна, но там май нямат никакви домашни любимци. Защото позвъних и проверих. Тогава си помислих пак да позвъня и да им предложа да купят няколко животинчета. Куче, може би, или котка, чифт зайци определено също биха свършили работа. Заради госпожа Линдерот и останалите възрастни хора там, ми е мисълта. Освен това няма да е нужно да носи лична отговорност за тях.
„Какво, по дяволите, става — не схващаше Бекстрьом. — Мислех, че работя в полицейски участък. Или съм сбъркал и съм попаднал на преглед във ветеринарната служба. Кокошчицата явно съвсем е превъртяла“.
— Знаеш ли, Фелисия? — поде Бекстрьом. Усмихна се приветливо и за по-сигурно погледна часовника си. — Идеята е чудесна. Определено.
— Благодаря, шефе — каза Фелисия. — Благодаря, знаех си, че ще ме разберете.
Веднага щом тя затвори вратата след себе си, Бекстрьом скочи от бюрото, метна палтото на гърба си и изхвърча навън. Явно в точната секунда, тъй като Росита Андершон-Триг се беше вече запътила към кабинета му.
— Бекстрьом, трябва да говоря с вас! Нали ми обещахте?
— Утре — каза Бекстрьом. — Ще трябва да го отложим за утре — повтори той. Поклати глава и направи умолителен жест с ръка.