— Да не го прави, разбира се. Та вие сама разбирате. Какво мислят котките за плъховете и мишките?
— Благодаря, Бекстрьом, искрено и сърдечно благодаря. — Росита Андершон-Триг кимна и го погледна с блеснали очи.
Веднага щом най-голямата откачалка в отдела му излезе, той набра номера на най-висшестоящия си началник Анна Холт и я помоли за среща, незабавно.
— За какво става въпрос? — запита Анна Холт.
— Не е за по телефона — отвърна Бекстрьом. — Единствено мога да кажа, че въпросът е от решаващо значение за доброто функциониране на отдела ми.
— Добре, тогава. Ще се видим след пет минути. Имаш десет минути.
— Отнася се до онази позиция за полицай по защита на животните тук във Вестерурт — обясни Бекстрьом веднага щом стъпи в кабинета на областния началник Анна Холт. Не искаше да пилее време, обядът го очакваше.
— И на мен ми е мъка — заяви Анна Холт и изглежда казваше истината. — И аз никак не съм очарована, но работата е там, че решението вече е било взето на областно ниво, от най-висшето ръководство на полицията, и независимо какво аз и ти…
— Какво мислиш за колегата Андершон-Триг? — прекъсна я Бекстрьом.
— Значи, можеш да се лишиш от нея — констатира Холт с лека усмивка.
— Да — потвърди Бекстрьом.
— Тогава така ще направим — заяви Анна Холт. — В действителност и аз си мислех същото. И ти имаш своите светли страни, Бекстрьом.
16
В четвъртък, на 30 май най-после спря да вали. Можеше дори да се види бледото слънце в началото на лятото, което плахо надничаше зад облачните воали там горе, в безкрайната синева. Там имало и цял град, това бе научил Бекстрьом в неделното училище, когато беше малко момче. Само че, естествено, той не можел да се види. Бил твърде високо. Още госпожата в неделното училище му беше разказала това.
Денят очевидно започваше злокобно — той едва беше успял да седне зад бюрото си, когато телефонът му звънна, но веднага щом чу кой е, ситуацията се промени към по-добро. Определено към по-добро и това вероятно бе знак, че и тази ужасна седмица отиваше към своя край. Беше последното попълнение, инспектор Йени Рогерсон, която молеше шефа си за помощ във връзка с разследването на предполагаемия побой на паркинга пред двореца „Дротнингхолм“.
— Усещам, че имам нужда от добър съвет — каза Йени Рогерсон. — Така че, ако можете да отделите пет минути, ще бъда много благодарна — заключи тя.
— Разбира се, Йени — отвърна Бекстрьом. — Вратата ми винаги е отворена за теб, нали знаеш. — „И не само вратата“, рече си той, докато поставяше слушалката и същевременно провери дали не е забравил да закопчае панталона си.
Месец по-рано Бекстрьом бе получил обаждане от стария си съперник и колега, криминален инспектор Ян Рогерсон от Комисията по убийствата на Националната следствена служба, който всъщност звънеше заради дъщеря си. Рогерсон беше чул, че има свободно място в отдела за тежки престъпления на Бекстрьом.
— Къде работи тя сега? — попита Бекстрьом в желанието си да отклони въпроса, тъй като нямаше никакво намерение да назначава някое от Рогерсоновите отрочета. Със сигурност имаше половин дузина от съответния брой слабоумни майки, и според слуховете поне половината бяха станали полицаи. Не само че не бяха много умни, но и изглеждаха ужасно. „Що се отнася до външния им вид, вероятно бяха одрали кожата на баща си“, предположи Бекстрьом.
— Сега е в „Превенция на престъпността“ Сьодермалм — отговори Рогерсон. — Сред онези фъфльовци в новоизгладени униформи и съвсем ѝ писна от пенсионерите и сополанковците, с които трябва да се занимава по цял ден.
— Страхувам се, че може да има проблеми — отвърна Бекстрьом. — Знаеш как е, когато трябва да се назначи някой. Не е като преди, когато просто…
— Ама по дяволите, Бекстрьом — прекъсна го Рогерсон. — Говориш с мен. С Роге, най-добрият ти приятел, единственият ти приятел, ако трябва да сме точни, единственият ти приятел от Полицейската академия, която изкарахме заедно.
— Да, да, разбирам те — отвърна Бекстрьом. „Е, най-добри ми приятелю? Един истински мъж, както той самият се определяше, как следваше да се отнася с приятелите? Особено в този свят, в който живееше, където човек за човека беше вълк“, запита се той.
— Е? — каза Рогерсон.
— Добре, обещавам да поговоря с нея — отвърна Бекстрьом. „Как никога не се отказват тези досадници“, помисли си той.
— Просто го уреди — продължи Рогерсон. И след това той просто затвори.
Седмица по-късно той я видя за първи път. Тя дойде при него, прекрачи прага на кабинета му, огря цялата стая с усмивката си, протегна ръка и изрече името си.