Когато си легна, нощта беше още млада. Няколко чаши малцово уиски за подсилване, за да може да посрещне настъпващия понеделник, и след това заспа. Спа като праведник цели пет часа, преди телефонът да го събуди за новия ден. За понеделника, 3 юни, който щеше да стане най-хубавият ден в живота му.
Времето на чудесата все още не беше отминало.
III
Разследване на убийството на адвокат Тумас Ериксон. Встъпителният етап
20
Когато Бекстрьом влезе в преддверието на жилището на последната си жертва на убийство, Аника Карлсон вече го очакваше. Тя му подаде найлоновите калцуни и ръкавици и кимна към голямото стълбище, което водеше към горния етаж.
— На горния етаж — каза тя. — Там, изглежда, се е случило всичко. Намерен е в горния салон. Това е голяма стая, сигурно петдесет-шейсет квадратни метра, която той вероятно е използвал за нещо като комбинация от работен кабинет и всекидневна. Има и голяма тераса.
— Тялото още ли е там? — прекъсна я Бекстрьом.
— Разбира се, предполагах, че ще искаш да го видиш на място. Съдебният ни лекар обаче си замина. Тръгна преди четвърт час. Ниеми и Ернандес са горе, но свършиха със стълбището тук долу, така че можем да се качим.
— И какво каза той? Чичо доктор — поясни Бекстрьом.
— Убийство — отговори Карлсон. — Удар с тъп предмет по главата, което човек не трябва да е лекар, за да разбере. Задната част на главата е смачкана, черепът му е съвсем плосък. С една дума, изглежда ужасно.
Бекстрьом само кимна. После той седна на една табуретка и с известно усилие обу калцуните, преди да стане и да сложи найлоновите ръкавици.
— Нямам търпение — каза Бекстрьом.
— Има още нещо — каза Аника, като снижи глас.
— Слушам — отвърна Бекстрьом. „Какво ли ѝ е хрумнало?“, помисли си той.
— Ериксон има компютър, там горе — продължи Аника и направи знак с глава към горния етаж. — Той е на бюрото му. Докато бях горе преди минути, Ниеми ми каза, че очевидно е бил включен и че кодът за сигурност не е бил активиран.
— Е, и?
— Предложих му да използва възможността да копира твърдия диск, но…
— Какъв е проблемът? — прекъсна я Бекстрьом.
— На него има залепен стикер, принадлежи на адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“, така че Ниеми искаше първо да пита прокурора.
— Проклет страхопъзльо — изсумтя Бекстрьом.
— Затова аз го направих — поясни Аника Карлсон и подаде на Бекстрьом един малък червен диктофон.
— И какво каза Ниеми тогава?
— Нищо — отвърна Аника и се усмихна. — Той и Ернандес излязоха за кафе-пауза.
— Умно са постъпили — установи Бекстрьом и пъхна бележката в джоба си. „Най-хубавият ден в живота ми — допълни наум той. — Ден, в който всичко просто си тече и няма нищо, което може да те спре.“
Бекстрьом беше застанал на най-горното стъпало и оглеждаше салона на горния етаж в къщата, която сега беше неговото местопрестъпление. В средата на стаята имаше голямо, старовремско бюро по английски модел от лъскава висококачествена дървесина, с неизвестен на Бекстрьом произход, като плота на масата бе покрит с екокожа. Столът беше в същия стил като бюрото. Кресло от дърво, седалката и облегалката бяха облечени с екокожа в същия нюанс, като тази, която покриваше плота на масата.
На пода между стълбището и бюрото лежеше жертвата на убийството на Бекстрьом. Беше легнал на гръб, успоредно на бюрото, с ръце по протежение на тялото, обут с черни кожени пантофи, свободни сиви панталони и бяла ленена риза с разкопчана яка и запретнати ръкави. Удобно и свободно облечен, даже и преди последната среща в живота си, когато е посрещнал косача, и както се виждаше, описанието на Аника Карлсон беше доста точно. Лицето му беше покрито с кръв. Потекла и избърсана кръв от челото надолу към брадата и врата, малко по бялата риза на гърдите, а смачканата му глава лежеше направо на пода.
— Да, ясно — каза Бекстрьом и кимна на Ниеми, който стоеше от другата страна на бюрото и изглеждаше погълнат от снемането на отпечатъци от един черен мобилен телефон. — Какво мислиш, Петер? Дали е нещастен случай, или обикновено самоубийство?