— Ами — отвърна Петер Ниеми с лека усмивка — не е нужно да се главоболите по този въпрос. Според съдебния лекар, който преди малко беше тук и го погледна, става въпрос за типичния пример от учебниците за смъртоносен удар с класически тъп предмет. В конкретния случай по главата и шията на жертва. Задната частна; главата му е смачкана от най-малко три-четири удара, а освен това вратът му е счупен.
— Оръжие на престъплението?
— Поне тук в къщата не сме намерили нищо, въпреки че има много маши и свещници. Ако питате мен, бих предположил, че е обикновено парче желязо или бейзболна бухалка от по-малките. Нещо кръгло, твърдо и продълговато, достатъчно дебело, за да се държи в ръка, което причинява значителни физически поражения при удар • Брадви, чукове и други инструменти с остри ръбове могат обаче да се изключат.
— Така ли лежеше, когато го намерихте? На гръб, имам предвид? — Бекстрьом кимна към трупа.
— Не. Беше по корем с дясната ръка под гръдния кош. Лявата ръка беше като дъга над главата. Но иначе главата му беше на същото място като сега и тялото беше както сега, успоредно на бюрото. Един от колегите в управлението, който пристигнал тук като първи патрул на мястото, го снимал с мобилния си телефон, докато неговият колега установявал смъртта. Той очевидно е работил като фелдшер на линейка, преди да стане полицай. Когато аз и Ернандес пристигнахме тук един час по-късно, той лежеше, както когато са го намерили. Обърнахме го, когато съдебният лекар беше тук. Тогава намерихме телефона — поясни Ниеми и показа черния мобилен телефон. — Беше под тялото му, но не го държеше в ръка. Явно го е изпуснал, когато е паднал в нокдаун.
— Странно — отбеляза Бекстрьом. „Странно“, повтори наум той.
— За какво мислиш?
— Няма пръски — отвърна Бекстрьом и протегна ръка към лъскавия паркет около трупа, а с поглед посочи белия таван над главата му. — Като се имат предвид ударите, които е получил по главата, трябва да има пръски кръв навсякъде. Истинска експлозия. Целият под тук трябваше да е напръскан с кръв, таванът също, ако питате мен, а виждам само локвичка кръв, където е главата му.
— Не си единственият, който е озадачен от това — съгласи се Ниеми. — И аз, и Ернандес се чудим, откакто дойдохме тук. — Ниеми кимна към облечения си в бяло колега в другия край на стаята, който очевидно бе зает с преместването на един голям диван, опрян до стената.
— Не е ли възможно да са го проснали с бухалката някъде другаде, там да са разбили главата му, а после да са преместиш тялото тук?
— Това беше първото ни предположение — каза Ниеми и кимна. — Проблемът е, че не намерихме друго място тук в къщата, където може да се е случило. Нито пък следи, че някой е местил тялото. Няма следи от влачене, няма накапала кръв по пътя, ако е бил носен, искам да кажа. Друга възможност е, разбира се, някой да е нахлузил торба на главата му, преди да го удари, така че кръвта е останала вътре. И после е взел със себе си торбата, когато си е тръгнал.
— Звучи пресилено — забеляза Бекстрьом.
— Надявам се да разберем — добави Ниеми и вдигна рамене.
— Странно — заключи Бекстрьом.
— За съжаление, това не е единственото странно нещо в този случай — добави Петер Ниеми с иронична усмивка.
— Добре, слушам — Бекстрьом кимна подканящо.
— В тавана е заседнал куршум, точно над бюрото.
Ниеми посочи с пръст белия таван.
— Сериозно — каза Бекстрьом и се наклони напред, за да вижда по-добре.
— Ако се съди по ъгъла, бил е изстрелян право нагоре в тавана. Влязъл е няколко сантиметра в мазилката. Видях го, вижда се, когато светна в отвора, но още не съм го извадил.
— Бинго! Тъкмо намерих куршум номер две — рече Ернандес. — Заседнал е в дивана тук.
Ернандес посочи един отвор в облегалката на дивана, обрамчен от бял пух там, където пълнежът беше излязъл навън.
— По дяволите, това започва да прилича на гангстерска война — каза Бекстрьом развълнувано. — „Става все по-интересно и по-интересно“, помисли си той.
— Да, а най-хубавото оставихме за накрая — изрече Ниеми с невинно изражение.
— Какво е то? Още по-хубаво? — „Не може да бъде“, учуди се Бекстрьом.
— Намерихме още един труп, ей там на терасата — поясни Ниеми и посочи с ръка двойните стъклени врати, които водеха към голямата дървена тераса, с вълните на Меларен на заден план, които блещукаха на слънцето.
— Още един умрял — рече Бекстрьом. — Поднасяте ли ме?
— Не. — Петер Ниеми поклати глава. — Със сигурност е мъртъв.