„Район с толкова много собственици на кучета е истинска златна мина при обикалянето по къщите“, помисли си инспектор Ян Стигсон, на трийсет и две, син на производител на мляко от Даларна, който все още мислеше по млекарски, макар да бяха минали повече от десет години, откакто бе дошъл в Стокхолм, за да стане полицай.
Той работеше с Бекстрьом от четири години и през това време бе отговарял за няколко подобни инициативи.
И така, сега той и неговият служител пак се заемаха с това. Лично той заедно с четирима по-млади колеги, които бяха командировани от управлението в района, обикаляха от къща на къща, от врата на врата и когато той звънна на втората си врата, дойде първият успех, макар да не беше минало осем и половина сутринта. „И с времето имаха късмет, първият истински летен ден, направо идеален за задачата“, помисли си Стигсон.
Отвори му приятна жена на средна възраст, зад нея стоеше черен лабрадор и махаше с опашка. Тя живееше в къщата заедно със съпруга си от двайсет години. Децата бяха излетели от гнездото отдавна. Съпругът ѝ беше отишъл в Испания, за да играе голф, и от няколко дни тя бе поела отговорността да извежда кучето за „вечерното пишкане“. Обикновено съпругът ѝ се грижеше за тази разходка, докато нейното задължение беше сутрешната.
— Ние сме с напълно различен денонощен ритъм, мъжът ми и аз — обясни тя. — Аз съм жизнена сутрин и си лягам най-често в десет, а мъжът ми обратно. Той може да будува половината нощ и не е годен за разговори сутрин. Но заповядайте, влезте, да говорим на спокойствие. Мечо и аз вече направихме сутрешната си обиколка и сега мислех всъщност да пийна чаша кафе. Вие, господин инспектор, пиете кафе, нали?
— Благодаря, с удоволствие — прие Стигсон. „Мила жена — помисли си той. — А изглежда и будна, тъй като очевидно е прочела званието му, когато ѝ показа легитимацията си.“
След това той прекара в кухнята ѝ почти час, а тя му разказа за наблюденията си от предходната вечер, докато е разхождала лабрадора си Мечо. Обикновено използвала един и същ маршрут. Първо тръгвала нагоре по улицата, минавала няколко преки, после обикновено правела десен завой и се прибирала у дома. Най-просто казано, обикаляла най-близките улици, обясни тя и показа с пръст на картата, която Стигсон носеше със себе си.
— Разходка от най-много два километра, но ако си в компанията на този приятел, обикновено отнема почти час. Има много за мирисане и мнозина за поздравяване, другите кучета и техните стопани и стопанки — поясни свидетелката и се усмихна на Стигсон.
— Дали бихте могли да ми дадете някои имена и още по-добре, часовото време, ако си спомняте. Както сигурно разбирате, опитваме се да намерим всеки, който се е подвизавал в района снощи. Каквото кажете, остава, естествено, между нас.
Нямаше никакъв проблем. Тя срещнала същите съседи и собственици на кучета, както обикновено. Даде му и половин дузина имена и обясни, че всичко било както обикновено. Нищо необичайно и определено не е имало загадъчни лица, на които да се е натъкнала. Фактически срещнала само един човек, когото не познавала отпреди нито по име, нито по външен вид. Когато подминала къщата на Ериксон, на сто метра по-надолу по улицата, тя видяла човек, който стоял от другата страна на улицата и натоварил два големи кашона в багажника на една кола. Приблизително когато поставяла ключа във вратата си, чула колата да запалва и да потегля.
— Трябва да е била същата кола — каза тя. — В това съм съвсем сигурна.
— Помните ли колко беше часът? — „Там е седял“, помисли си Стигсон.
— Помня, че излязох от къщи към девет без десет, приблизително казвам. Понеже бях гледала телевизия, а програмата, която гледах, беше от онези, риалити шоу, както им казват, и свърши в девет без петнайсет. После направих обичайната обиколка, да речем било е около девет и половина. Спомням си, всеки случай, че когато пуснах вечерните новини по ТВ4, тъкмо бяха започнали. Те започват в десет, но преди това подсуших лапите на Мечо, налях вода в купичката му и поприбрах малко в кухнята.
— Онзи човек, който е товарел кашони в колата, дали можете да го опишете? — „Сега взе да става горещо“, рече си наум Стигсон.
— Не — поклати глава тя, като изведнъж стана сериозна. — Чух по новините в осем тази сутрин какво е станало, така че разбирам какво имате предвид. Когато минах покрай него, той се беше навел в багажника, така че не можах да видя лицето му. Но от малкото, което видях, изглеждаше съвсем нормален. Ами като повечето живеещи наоколо. На средна възраст, добре облечен, мисля, със сако или евентуално хубаво яке, синьо или черно, и тъмни панталони, може би само…