— Какво? — попита Стигсон и се усмихна подканящо.
— Останах с впечатлението, че е силен, добре сложен, изглеждаше някак си трениран. Видях как вдигна кашона и го сложи в багажника. Не че знаех какво има в него, нито пък колко тежи, но беше един от онези кашони за местене на покъщнина, от по-големия модел, и не изглеждаше да представлява проблем… да го вкара вътре, ако мога да кажа така.
— Имате ли представа колко висок беше?
— Определено над средния ръст. Бих казала по-скоро един и деветдесет, отколкото един и осемдесет. Беше голям мъж. Съпругът ми е доста висок, един и осемдесет и шест, макар че още упорства да казва, че е един и осемдесет и девет. Наистина беше толкова, когато се запознахме, но той забравя, че това беше преди близо четирийсет години.
— Казахте на средна възраст — продължи Стигсон, който не мислеше да се предава. — Четирийсет и пет, петдесет, шейсет…
— Със сигурност не е шейсет — отговори свидетелката му и категорично поклати глава. — Петдесет или по-скоро най-много петдесет. Имаше нещо в начина, по който се движеше. Лекота, непринуденост, това, което възрастта ти отнема, независимо колко тренираш в салона, а той беше и в добра форма, както казах.
— Нещо друго, което да ви е направило впечатление?
— Колата. Беше сребрист „Мерцедес“, от по-големите, нисък, спортен модел, не комби. Определено не беше кола, с която някой взломаджия ще обикаля наоколо.
— Сребрист „Мерцедес“. Сигурна ли сте в това?
— Да, напълно. Защото с мъжа ми имаме „Мерцедеси“. Моят е малък, а неговият е по-голям, за да има място за стиковете за голф, но този беше значително по-голям отколкото на съпруга ми, и без съмнение по-скъп от двата наши.
— Не забелязахте ли и нещо друго по автомобила? Регистрационния номер? Да е имало някакви стикери или знаци по него?
— Не. За регистрационния номер дори не помислих. Стикери или знаци също не видях. Не беше някаква особена кола, че да се замисля за това. Макар че сега разбирам защо питате. Но това, което се случи, е ужасно. Последното, за което човек би си помислил в този район. Дори не сме имали толкова много кражби с взлом тук. Най-лошото, което ни се е случвало с мъжа ми, е, че ни откраднаха лодката. Имаме място за лодка в яхтклуба, който е в съседство с къщата на Ериксон, но това трябва да е било преди десет години.
— Надявам се, че са ви я върнали.
— А, да, беше много по-просто, отколкото очаквахме. Оказа се, че е най-малкият ни син и неговите другари, които са я взели без разрешение и заседнали, а той не смеел да каже на мама и татко. Най-накрая, разбира се, изплю камъчето.
— Но оттогава е послушен, нали? — каза Стигсон и се усмихна.
— Сега е женен, има две деца и работи като юрист в „Шведска частна банка“, така че искрено се надяваме — отвърна майката и се усмихна.
Десет минути по-късно Стигсон благодари за гостоприемството, като подаде визитната си картичка. Ако тя се сетеше за още нещо, да заповяда и да се обади. Голямо или малко, важно или маловажно, независимо какво е, просто да се обади, а той, лично, винаги беше буден.
„Почти в целта, без малко, ама почти в целта означава, че целта не е улучена“, мислеше си той, когато излезе на улицата и пое към следващата къща от списъка си.
28
В понеделник следобед, приблизително по същото време, когато Йени Рогерсон излагаше теориите си пред все по-слисания Еверт Бекстрьом, Лиса Лам и Аника Карлсон се срещнаха с колегата на Тумас Ериксон от адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“ на улица „Карлавеген“ в Стокхолм.
Преди да отпътуват натам, Лиса Лам влезе в електронната страница на фирмата, за да се подготви за това, което я очакваше. Срещата определено нямаше да е от лесните задачи. В най-лошия случай щеше да се превърне в юридическо мятане на ножове, а при подобно положение тя трябваше възможно по-скоро да опознае опонента си.
Адвокатската фирма „Ериксон и Партньори“ беше основана петнайсет години по-рано от Тумас Ериксон. Тя беше специализирана по наказателноправни въпроси и семейно право и допреди по-малко от едно денонощие там работеха шестнайсет души; петима партньори с равни права, като всички те бяха адвокати, освен това петима стажант-адвокати, един икономист, който отговаряше за счетоводството, лични въпроси и други административни дейности, две жени помощник-адвокати и три секретарки. Според броя на персонала и предлаганите услуги бяха далеч от великаните в бранша, но в същото време бяха значително по-големи, отколкото Лиса Лам си представяше. От няколкото пъти, когато срещна Тумас Ериксон в съда, бе останала с впечатлението, че той е типичен вълк единак, а не основател и най-възрастният съсобственик на компания от този размер.