„Кажи ми кои са приятелите ти и ще ти кажа кой си, а като се вземе предвид славата на Ериксон, четирима адвокати и петима стажант-адвокати са солидна бройка“, отсъди наум Лиса Лам и поклати глава, докато изключваше компютъра си.
Аника Карлсон, изглежда, също беше наясно какви трудности ги очакваха и още преди да потеглят от гаража на полицията, тя зададе въпроса.
— Да направиш посещение на адвокатска фирма хич не е лесно — каза Аника Карлсон, като това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.
— Наистина никак не е лесно — съгласи се Лиса Лам, а гласът ѝ потрепера повече, отколкото тя очакваше.
— Кажи ми кратката версия. А също и най-лесната — каза Аника Карлсон и се усмихна.
— Добре. Първо, сложността идва най-вече от дейността, с която се занимават адвокатите. Става въпрос за ненарушаване интереса на клиента, а правилата за пазене на тайна, които се прилагат, са значително по-обхватни от нормалното. Ако рекат да се запънат, то… — Лиса Лам вдигна рамене.
— Давай второто!
— Второ, Тумас Ериксон е жертва на престъпление, а не заподозрян за извършване на престъпление, и освен това… трето… бил е убит в жилището си, а не в службата. Като събереш всичко това заедно, работата става дебела — каза Лиса Лам и въздъхна.
— Забравяш обаче най-важното — добави Аника Карлсон.
— Какво е то? — попита Лиса Лам, макар вече да знаеше отговора.
— Ериксон беше гангстер — отвърна Аника Карлсон без заобикалки, като същевременно раздвижи широките си рамене. — Мислех си за колегите му. Що за хора биха работили с гангстер? Други гангстери.
— И аз мислих за това. То също ме притеснява.
— Мен обаче не — рече Аника Карлсон и тръсна глава. — Ако започнат да ни въртят номера, смятам да извия ръцете им.
— Благодаря, и аз така смятам, макар че лично аз мислех да започна от другия край — отвърна Лиса Лам.
— Няма защо — каза Аника Карлсон. — Кажи ми, ако промениш мнението си.
„Ние с теб определено ще дойдем на един акъл“, помисли си тя.
29
Надя Хьогбери беше на петдесет две. Допреди двайсет години тя се казваше Надежда Иванова, родена в едно селце на двайсетина километра от големия град Ленинград, който сега се наричаше Санкт Петербург. Надежда беше талантливо момиче и председателят на местния партиен окръг, братовчед на баща ѝ, се погрижи тя да бъде записана в подходящите училища, за да може в бъдеще да служи на голямата съветска република по възможно най-добрия начин.
Надежда също не го разочарова. На двайсет и шест годишна възраст тя защити докторат по приложна математика в Ленинградския университет. Изкарваше най-високите оценки и, общо взето, незабавно беше назначена като анализатор на риска в органа за управление на ядрената енергия в региона. Само три години преди „освобождението от комунистическото робство“, както нейният стар наставник, бившият партиен председател, съвсем скоро щеше да назовава случилото се в края на осемдесетте години.
Той беше и човекът, който я посъветва да предприеме следващата стъпка. Ако тя не искаше да приеме предложението му и да започне работа в частния земеделски концерн, който той понастоящем ръководеше, а предпочита да продължи с предишната си дейност, то логичната стъпка за жена с нейните умения е да потърси успеха извън новата Русия, докато старият ѝ работодател осъзнае очевидното и се адаптира към условията, които сега са в сила във всяка функционираща икономика, независимо за кой сектор става дума. Висококвалифициран специалист като нея, ядрен физик и доктор по математика, трябва да печели много повече от обикновен лекар, учител или полицай.
Много скоро щеше също така да се окаже, че това не е единственото, което работодателят ѝ не е схванал. Първият път, когато тя помоли за разрешение да напусне родината си, беше през лятото на 1991, две години след „освобождението“. Тогава работеше в ядрена електроцентрала в Литва, намираща се само на няколко километра от Балтийско море. Тя така и не получи отговор на молбата си. Вместо това една седмица по-късно бе повикана от шефа си, който ѝ съобщи, че я местят в друга атомна електроцентрала, намираща се на хиляда километра на север, точно до Мурманск. Неколцина безмълвни мъже ѝ помогнаха да събере багажа си. Закараха я на новото работно място и не мръднаха и на сантиметър от нея по време на двата дни, които отне пътуването.