— А не трябва ли да знаем какво е основанието за тази преценка?
— Ще трябва да обжалвате решението ми — отвърна Лиса Лам и вдигна рамене.
— Вече се подготвя — каза адвокатът и понечи да стане.
— Още не съм свършила — каза Лиса Лам. — И така, решението ми по отношение на изземването на компютъра и мобилния телефон на Ериксон остава. Що се отнася до претърсването на къщата и стаята му, мисля да почакам, в чисто практически смисъл, докато съдът се произнесе. Ограничаването на достъпа междувременно, естествено, е в сила и предполагам, ще предявите евентуалните си възражения незабавно.
— Не се безпокойте за това — каза адвокатът и стана от мястото си.
— По въпроса за евентуалното претърсване тук, в кантората, ще се върна на него, ако дойде на дневен ред. Имаш ли нещо да добавиш, Аника? — попита Лиса Лам и погледна Аника Карлсон, която не беше казала дума до момента.
— Да — каза Аника Карлсон и измери с поглед насядалите около масата. — Естествено, задължени сме да разпитаме всички вас, които работите тук.
Отсеченото ѝ кимване накрая не остави никакво съмнение за намеренията ѝ, а тя лично вече беше избрала къде да нанесе удара. В стаята имаше девет души от петнайсетте, които към момента работеха във фирмата. Един беше в болнични, а останалите пет бяха или в съда, или бяха заети с други задачи извън кантората.
Една от присъстващите изглеждаше доста по-нажалена от останалите. Освен това беше най-младата и най-красивата от тях. „Значи, тебе чукаше“, помисли си Аника Карлсон.
32
След разговора с Йени, Бекстрьом реши първо да наобиколи служителите си и да провери положението, но тъй като обядът и фактът, че беше принуден да стане посред нощ, започваха да му се отразяват, му се прииска да иде да си легне в леглото от „Хестенс“, а на път за там беше крайно време да посети местопрестъплението отново и да свърши нещо.
Първо той взе служебната си чанта, която беше наследил от стария си началник на отдела за тежки престъпления в Стокхолм, комисар Филкинг, който беше нещо като легенда в бранша. От него се страхуваха, обичаха го и сред служителите си бе известен като неповторимия комисар Пиянкинг. Това беше наистина забележителна чанта, изработена от кафява кожа, и според едно класическо предание от щаба на полицията, с нея Пиянкинг лично доставил дванайсет литра бренди във връзка с една внезапна проверка в незаконен клуб за алкохол в Стария град. Имаше голяма вместимост и беше добре да му е под ръка, в случай че се натъкнеше на нещо интересно. След това той пъхна вътре лаптопа си и разни други книжа, свързани с новата му задача, в случай че някой от всичките му любопитни колеги започнеше да се чуди защо я мъкнеше.
На излизане от кабинета си той се спря до вратата на стаята, в която по-голямата част от неговите служители говореха по телефона, четяха документи или чукаха по компютрите си, плесна с ръце, за да привлече вниманието им и отправи към всички въпроса. Появило ли се е нещо, което да изисква незабавната му намеса? Ако се съдеше по поклащането на главите и мънкането, отговорът беше не.
— Добре — каза Бекстрьом. — Ами постарайте се да го промените. Аз лично отивам на местопрестъплението, за да хвърля нов поглед на спокойствие. И така, до утре сутринта.
— В такъв случай мога да ви закарам — каза Фелисия Петершон, която щеше да смени Стигсон и да поеме вечерната смяна по обикалянето по къщите.
33
Неделя вечер в началото на юни, времето — нищо особено, нямаше кой знае колко работа и затова малко преди полунощ Ара Дости възнамеряваше да приключи нощната си смяна и да си иде вкъщи в Шиста, за да поспи. Това беше точно преди да получи поръчка за шофиране до Нюшьопинг, сто километра на юг от Стокхолм, и когато се върна, часът вече минаваше един и половина през нощта.
„Ще направя последна обиколка около кръчмите в центъра“, реши Ара и когато минаваше край Стюреплан, един клиент, стоящ на улицата, му махна и помоли да го закара у дома, на булевард „Алвиксвеген“ в Брума. Хубав клиент, очевидно пиян по онзи шведски начин, по който твърде много момци се напиваха, но без да започват да бръщолевят празни приказки или да задават обичайните въпроси за това как той се чувстваше в новата си родина и откъде всъщност беше.
Какво се очакваше да им отговори? Беше роден в бежански лагер в Смоланд, беше прекарал целия си живот в Швеция и никога не беше стъпвал в родината на своите родители, Иран. Но сега такива въпроси нямаше, общо взето, клиентът беше добър, остави приличен бакшиш, а според касовата бележка от таксиметровия му апарат часът беше два и десет през нощта, на „Алвиксвеген“ в Брума.