— Моля? — отвърна Ара.
— Пет бона, ще получите пет хиляди на ръка, ако разкажете какво се е случило, дойдете да погледате снимките, които имам, и ми кажете за колата. Освен това не е необходимо да се тревожите, тъй като ще ви водим като анонимен информатор.
— Пет хиляди? Забравете — каза Ара и поклати глава.
За повече не можаха да се споразумеят. Когато се разделиха, репортерът обеща да се обади веднага щом говори с шефа си и при условие че Ара не говори с някого друг. После се разделиха с ръкостискане и споразумение за скорошно ново обаждане. „Не беше добър денят, въпреки че започна обещаващо“, помисли си Ара, когато седна зад волана и написа „Свободна кола“ на компютъра си.
Не беше добър денят, а продължението му май се очертаваше още по-лошо. Още по време на първия си курс след срещата с журналиста, на мобилния му телефон се позвъни и въпреки че го търсеха от скрит номер и имаше клиент в колата, той прие разговора. Беше млада полицайка, която очевидно бе поела случая след Алм. Звучеше любезно, искаше само да му покаже малко снимки и най-лесно би било той да се яви в полицията в Сулна възможно по-скоро, а най-добре незабавно. Ара обясни, че няма време. Бил принуден да работи, ако не иска да умре от глад. Ако искаха да го обезщетят за загубеното му работно време, той, разбира се, би могъл да намине. В противен случай не би било зле да му се обадят утре, когато ще е свободен цялата сутрин. Най-лесно би било да вземат със себе си всички свои снимки и да дойдат у дома му, за да му спестят ходенето в полицията. После той завърши разговора, като изключи телефона.
Те очевидно не се бяха отказали. Когато го включи отново след два часа, на гласовата му поща имаше две съобщения. Първото от същата полицайка, с която вече бе разговарял. Толкова любезна, колкото и първия път. Второто от неин колега, който звучеше значително по-сурово и искаше да го види незабавно за заключителен разпит с показване на снимки. Ара въздъхна дълбоко и реши, че е крайно време да сложи нещо в стомаха и да премисли ситуацията на спокойствие. Затова отиде до обичайното му място за хапване. Поръча си един кебап, диетично безалкохолно и чаша ментов чай, за да хапва, докато размишляваше.
„Здраво момиче“, помисли си Ара точно когато оголваше първия залък от кебапа си. Не беше я виждал преди. Тя просто се появи на вратата, внезапно. Разкрачена, с широки рамене, отпуснала ръце по начина, по който ги държат някои мъже. Късо подстригана тъмна коса, мокасини, дънки и кожено яке, измерваше с поглед седящите в стаята.
„Здраво момиче“, повтори си Ара, като единственият проблем беше, че тя имаше същия израз в очите, като онзи, когото едва не прегази предишната нощ. И че очите ѝ се спряха точно на него.
Двайсет минути по-късно той седеше в една от стаите на полицейския участък в Сулна. Таксито му остана пред заведението в града, а преди да седне на задната седалка на полицейската кола, която го откара, двама полицаи го обискираха и изпразниха джобовете му. После същата жена, която стоеше на вратата, го хвана за ръката и му кимна.
— Добре, Ара — каза Аника Карлсон. — Прокурорът реши, че ще бъдеш отведен за разпит без предизвестие, защото ти явно въртиш номера на мен и колегите ми. Така че сега правилата са следните. Никакво бръщолевене на глупости, никакви маймунджилъци, очаква се единствено да бъдеш любезен и услужлив и ако помогнеш на мен и колегите ми, обещавам да ти помогна и аз.
— Разбрах — каза Ара и кимна. „Имам ли избор“, рече си наум той.
38
Обикалянето по домовете беше надхвърлило очакванията, дори в район като този тук. Когато Фелисия Петершон пое смяната след колегата си Ян Стигсон, те първо седнаха в дежурния автомобил, паркиран пред къщата на жертвата, и направиха кратък преглед.
— Как мина? — попита Фелисия Петершон.
— Като по вода — отвърна Стигсон. — Всичко мина изключително гладко.
Първо, бяха намерили почти всички, които живеят в района. Работата беше започнала в седем сутринта. Бяха почукали на близо сто къщи около жилището на жертвата и когато Фелисия пое смяната десет часа по-късно, оставаха по-малко от половин дузина съседи в списъка, който Стигсон даде на Петершон.
Второ, бяха разговаряли с всичките четирима съседи, които бяха звънили на „SOS Тревога“ вечерта и през нощта по повод на лаещото куче. Както с тримата, които бяха звъниш между девет и четвърт и единайсет и пет вечерта и били пренасочени към дежурния по смущаването на реда, тъй като полицията имала други по-важни неща за вършене, така и с четвъртия подател на сигнал, който се обадил непосредствено след два през нощта, което най-накрая довело до пристигането на радиопатрул на мястото след малко повече от десет минути по-късно.