— Там не мина много гладко — каза Стигсон и се усмихна с половин уста. — Надя ми се обади и ми каза за онзи таксиджия, който очевидно без малко да прегази един от нашите извършители, броени минути преди първият патрул да пристигне на мястото. А в добавка и онова там с горкото куче, на което очевидно са прерязали гърлото.
— Човек не може все да има късмет — съгласи се Фелисия. — Има ли още нещо по този въпрос?
— Да, по въпроса с псето — каза Стигсон. — Между десет и единайсет то лае, общо взето, през цялото време. После мълчи почти три часа, преди да започне отново да лае неистово в рамките на пет минути, след което някой очевидно му прерязва гърлото. Това е цялостната картина, която получихме от тези, с които говорихме. Кучето да мълчи три часа. Малко странно, ако питате мен.
— Нещо друго?
Вероятно още две неща, според Стигсон. Разговаряш са с още един свидетел, още един собственик на куче, който има за споделяне интересни наблюдения. Да не говорим, че в същото време усложниш предишната картина, която вече били съставили. Около девет и половина вечерта техният свидетел и кучето му се разхождали покрай къщата на адвоката и видели човек, който седял на стъпалата пред къщата на Ериксон, а външната врата била широко отворена.
— Възрастен мъж с бяла коса седял на стъпалата пред къщата и според свидетеля отначало той мислел да го пита дали може да му помогне с нещо. Но тъй като не изглеждало да има нещо нередно с него, той не го попитал. Според свидетеля той решил, че седящият там човек е излязъл да глътне малко свеж въздух.
— Възрастен мъж с бяла коса?
— Да, да, точно така — каза Стигсон и кимна утвърдително. — В този момент свидетелят явно се разбързал, трябвало спешно да се прибере, за да пишка, което разказа извън протокола и поверително, така да се каже, така че не спрял, за да разгледа много внимателно. Възрастен мъж с бяла коса, строен, добре облечен, със светъл летен костюм. Поне според него така било. Обаче той не забелязал онзи младият, тренираният талант, когото свидетелката ни забелязала, когато товарел кашоните в сребристия „Мерцедес“.
— Възрастен мъж с бяла коса? И колко възрастен е бил? Шейсет? Седемдесет? Осемдесет? Сто?
— Между седемдесет и осемдесет, ако вярваме на свидетеля — каза Стигсон с гримаса. — Тук попадаме, като съпоставим данните. Приблизително седемдесет и пет години, така че определено е възрастен мъж. Самият свидетел е малко над шейсет, което предполага, че би трябвало да може да направи сносна преценка на възрастта на човека, когото е видял.
„Седемдесет и пет годишен, седи на стъпалата, вратата широко отворена — помисли си Фелисия Петершон. — Едва ли звучи като някой, който е сплескал черепа на адвокат Ериксон. Вероятно като някой присъствал на нещо ужасно.“
— Колата — каза Фелисия. — Сребристият „Мерцедес“.
Нали двама свидетели говорят за него. И онази жена, и таксиметровият шофьор. Видял ли е свидетелят това…
— Той не е виждал нито кола, нито бели кашони — прекъсна я Стигсон и поклати глава. Че не е забелязал никакъв „Мерцедес“ с такъв цвят, може би не е толкова изненадващо предвид тези, които живеят тук и всичките им мерцедеси, беемвета и лексъс, и… каквото си поискаш… Никак не е изненадващо.
— Разбирам — каза Фелисия. — „Кола, която не се отличава сред останалите.“
— Да оставим колата засега, но има някои други неща, за които също си мисля — каза Фелисия, докато гледаше бележките си за по-сигурно.
— Мисля, че разбирам — каза Стигсон и се усмихна. — Давай! Слушам.
— Онзи сигнал за помощ от телефона на Ериксон е подаден в десет без двайсет, а този час е съвсем сигурен, понеже е записан в регистъра на „SOS Тревога“…
— Докато свидетелите ми говорят за времето между девет и половина и малко преди десет — прекъсна я Стигсон, на когото бе дошла същата мисъл сутринта, когато говори с първата свидетелка. Имам няколко обяснения за този проблем.
— Аз също — съгласи се Фелисия, — но най-вероятното все пак е, че Ериксон се е опитал да позвъни на „SOS Тревога“, когато е започнало да става напечено, и тогава го убиват, след което извършителите напускат мястото…
— И вземат със себе си разни джунджурии, които напъхват в два бели кашона, което обаче означава, че нашата свидетелка е сгрешила часа с има-няма петнайсет минути. Не е било девет и половина, а около десет без четвърт, когато тя е направила наблюденията си, и това, между другото, не е първият път, в който някой греши времето с четвърт час. Освен това има и друга възможност.