— Като например?
— Единият от тях излиза от къщата и взема със себе си плячката, докато другият остава и убива с удар Ериксон. Или първо изнасят плячката, а после се връщат в къщата и виждат сметката на адвоката.
— А възрастният мъж, който седи на стълбите, тогава? Къде е той в схемата?
— Не — каза Стигсон и се ухили. — Той не е много ясен, така че, надявам се, Бекстрьом да ни го разгадае.
— Има ли още нещо, което трябва да знам? — продължи Фелисия.
— Ериксон не изглежда да е бил идеалният съсед, да си го кажем направо. Наистина не помня досега да съм слушал хората да говорят толкова много гадости за някого, който току-що е бил убит. Не и като неговите съседи, във всеки случай. Шумни празненства в средата на седмицата, чудати посетители, които се появяват по всяко време на денонощието, паркират от двете страни на улицата и затръшват вратите на колите си. Самият Ериксон не изглежда да е бил особено обаятелен. В добавка и псето му, което очевидно е било ужасът на квартала.
— Макар че едва ли е основателна причина да разбият черепа му.
— Не, не може да е — каза Стигсон. — Но ако някой от тях въпреки това го е направил, това е нещо, което едва ли ще ни разкаже.
39
Аника Карлсон беше решила лично да покаже снимките на Ара Дости, въпреки че това не беше нейна работа и че беше работила четиринайсет часа подред, когато дойде време за това. Първо тя отиде до тоалетната, наплиска лицето си със студена вода, поразкърши се, за да се отърве от усещането, което имаше от дългите часове седене зад бюрото, и пое дълбоко дъх няколко пъти, преди да вземе лаптопа си с близо двеста снимки, които Надя ѝ беше качила.
„Без маймунджилъци и без бръщолевене на глупости, че лично аз ще те тикна в пандиза“, закани се тя, когато отвори вратата на стаята за разпити, където седеше Ара и я чакаше.
— Много мило от твоя страна да се явиш, Ара — каза Аника Карлсон. — Обещавам да направя всичко възможно това да не отнеме повече време от необходимото и освен това ще се погрижа да получиш обезщетение за загубеното си работно време. Освен това, ако ми покажеш верния човек, обещавам да уредя малко възнаграждение, като благодарност за помощта.
— Разбрах — каза Ара и кимна. „Здраво момиче“, пак си помисли той. Само да не бяха тези черни очи, които го пронизваха.
После заедно започнаха да разглеждат снимките. Снимките на сто осемдесет и петте различни лица, които се намираха в регистъра на полицията. Три от тях бяха, за всеки случай, на един и същи човек, Фредрик Окаре, който е заплашвал адвокат Ериксон, и бяха направени с промеждутък от няколко години в различна връзка. Имаше още трийсетина снимки в профил и анфас на другарите на Окаре от „Hells Angels“11, неговите познати от бизнеса или криминални другари най-общо.
Даже Афсан Ибрахим и кръга около него, който беше общоизвестен сред пандизчиите като „Ибрахимовото братство“ — The Brotherhood of the lbrahims12, бяха привлекли интереса на следователите. Ериксон беше наистина представител и довереник на семейство Ибрахим от няколко години, но това би могло да се промени достатъчно бързо. Това го знаеше всеки полицай, достоен за името си.
Оставаха малко повече от сто бандити, които, общо взето, отговаряха на описанието на Ара Дости и на това, което свидетелката на Ян Стигсон, съседката, беше дала на полицията, и които, съдейки по предишните им деяния, можеше да се приеме, че отговарят на чисто практическите действия, извършени, когато Ериксон е бил убит.
Разглеждането на снимките отне близо три часа и Ара Доста разпозна двайсетина човека от тези, които видя. Първият от тях беше един от сподвижниците на семейство Ибрахим, връстник на Ара.
— Я гледай! — възкликна Ара и посочи снимката, която Аника тъкмо бе показала на компютъра си. — Че това там е Омар. Бяхме заедно в гимназията в Гношьо. Изключително способно момче. Дошъл е тук от Мароко. Той беше председател на ученическия съвет. Най-добрият в учението. Как е попаднал в папката ви?
— Нямам си представа — отвърна Аника и поклати глава. „Тук аз съм тази, която задава въпросите“, отсече наум Аника.
— Мистерия — промърмори Ара, който изглеждаше неподправено изненадан. — Всичко, което знам, е, че той дойде във Висшето техническо училище тук в Стокхолм. На мен и приятелите каза, че ще става химик.
— Но не е този, когото щеше без малко да сгазиш с таксито? — „Химик? Може би, преди да започне да бърка в грешните колби“, помисли си Аника Карлсон.