— Какъв късмет, че не е умрял — каза Бекстрьом съчувствено.
— Не се безпокойте — отвърна финландката и се усмихна. — На истински мъж като вас няма да се наложи да поеме грижите за една вдовица. Какво ще поръчате, впрочем?
След известно размишляване Бекстрьом реши да си поръча лека вечеря, защото щеше да става рано, и така и стана. Наденица от Смоланд, червено цвекло и задушени картофи с магданоз. Две големи бири и два силни шнапса, за да подсигури доброто храносмилане. После завърши с чаша кафе и един малък коняк, плати и си тръгна.
— Звъннете, когато искате да почистя. Трябва да се е събрало доста, докато бях на почивка — каза финландката, усмихна се и кимна многозначително към чатала на Бекстрьом и му даде прегръдка на прощаване.
„Луда са по теб и стават все повече и повече“, зарадва се Бекстрьом, когато излезе на улицата.
„Най-сетне у дома“, каза си Бекстрьом и пет минути по-късно вече беше успял да облече японския си копринен халат, да си направи освежаваща водка с тоник, да се отпусне на големия черен кожен диван пред телевизора и да качи краката си на старинната китайска масичка, като огледа одобрително стаята.
„Добре живееш“, заключи той доволно и единственото, което в действителност го дразнеше, беше позлатената клетка за птици, поставена на една маса пред прозореца. Крайно време е да продам тоя боклук — помисли си той, понеже този, който живееше вътре, беше в болницата за животни от почти три седмици, където се очакваше да умре. Нежален и нечакан от никого, най-малко от Бекстрьом. За разлика от Егон, любимата му златна рибка, която почина преди близо десет години в резултат на немарливото отношение на колегата му Ян Рогерсон, докато Бекстрьом разследваше убийство в Южна Швеция.
Бекстрьом обаче никога не бе имал насекомо пръчка. Беше преднамерена лъжа, която изрече пред шантавата си колежка, криминалният инспектор Росита Андершон-Триг, с цел да я обърка още повече и възможно по-скоро да сложи край на поначало безсмислената дискусия.
Една златна рибка на име Егон и един папагал, когото бе кръстил Исак, това беше всичко, а що се отнася до приказките за всички онези кучета и котки от детството, те също бяха пълна измишльотина. Неговата слабоумна майка наистина имаше цял куп саксийни растения, на които тя ежедневно посвещаваше грижите си, поливаше ги, бършеше прахта от листата им и не спираше да им говори, но друг живот около него нямаше, докато растеше. Лудата му майка, която общуваше със саксийните си растения. Баща му, силно алкохолизираният офицер от полицията, при когото нещата бяха още по-прости, понеже той дълбоко ненавиждаше както хората, така и растенията и животните и никога не бе имал проблем с избора между литровата бутилка и единородния им син, Еверт.
Детството съвсем накратко. Щастливо детство, понеже беше свършило отдавна, а сам човек е силен чак когато порасте дотолкова, че да може да се защитава — разсъждаваше Бекстрьом философски, докато кимаше замислено. Егон обаче още му липсваше, въпреки че бяха минали десет години, откакто си беше отишъл. Егон — помисли си той и вдигна чашата си в тиха наздравица за заминалите приятели.
Бекстрьом беше получил Егон заедно с аквариума като подарък от една жена, която беше забърсал в мрежата. Беше отговорил на съобщение за запознанство и това, което го беше накарало да се реши, беше отчасти представянето на подателя на съобщението, но най-вече подписът ѝ, „Най-добре сроден“.
До едно време работите вървяха отлично. Описанието ѝ за себе си като освободена и отворена жена не беше изцяло подвеждащо. Не беше такова в самото начало наистина, но след две седмици изведнъж стана ясно, че тя е досущ като всички останали бъбриви жени, дефилирали в живота му. Така че той ѝ даде зелена светлина, но не и на Егон. Той остана и не след дълго Бекстрьом започна да се привързва към него.
Когато той най-после се прибираше от работа след дълъг и изморителен работен ден, сядаше на дивана, посръбваше от заслужения си вечерен грог и усещаше как покоят се разливаше в тялото му, докато гледаше Егон да плува напред-назад и нагоре-надолу в своя малък свят и сякаш пет пари не даваше за злото и коварството, които дебнеха току зад ъгъла на блока, в който той и Бекстрьом живееха.
Егон беше подаръкът на живота му и единственият му приятел в същия този живот — мислите си Бекстрьом и допълни почти празната си чаша. Исак обаче беше най-обикновен оперен хулиган с криле и крив клюн. Резултат на една много несполучлива, импулсивна покупка, която той направи преди няколко месеца, случайно минавайки край магазин за домашни любимци на път за работа. На витрината имаше папагал, приятно оцветен в синьо и жълто13, което много допадна на кандидат-стопанина му по очевидните идеологически причини, и когато Бекстрьом се спря, за да го погледне по-отблизо, той накриви глава и му каза нещо, което Бекстрьом, за съжаление, не можеше да чуе.