„Трябва да е от онези, които могат да говорят“, каза си Бекстрьом. След това влезе в магазина, обясни специалните си желания на продавача, в замяна получи обичайните гаранции и петнайсет минути по-късно всичко беше приключило. Бекстрьом стана собственик на папагал, клетката получи като подарък, а неприятностите, в които скоро щеше да се озове, още не бяха започнали. „Да се надяваме, че негодникът скоро ще си отлети“, помисли си Бекстрьом доволно и пусна телевизора, за да гледа късните новини по ТВ4.
След десет минути го изключи, разтърси уморената си глава и се видя принуден да си налее един гигантски грог, за да не загуби съвсем вярата си в човечеството. Всичко, за което говореха, беше бруталното убийство на известния адвокат Тумас Ериксон.
Очевидно той липсваше и за него жалееше, общо взето, цялото човечество. Бяха дори интервюирали една невероятно кльощава и глупава дама, която, ако се съди по табелата на прозореца, беше председател на адвокатската колегия. Не само че беше загубила близък приятел и изключително компетентен колега. Убийството на Ериксон било също така посегателство към цялото правно общество, а заплахата и насилието срещу адвокатите били голям и нарастващ с бързи темпове проблем, който изискваше незабавни действия от страна на законодателя.
„Какво, по дяволите, става със старата Швеция“, запита се Бекстрьом. В ден на радост като този трябва всеки честен човек да празнува. След това той се изправи с известно усилие, отиде в банята, изми зъбите си, облече новоизгладената си копринена пижама и си легна.
И точно когато се унасяше в сън, истината му просветна изведнъж, разгада загадката със странното петно от кръв и видя какво се беше случило, когато все още неизвестният му извършител е избил с удар живота от адвокат Тумас Ериксон. „Логичен край за негодник като Ериксон“, отсъди Бекстрьом. Малко общо с некролога му и достоен завършек на най-хубавия ден в живота му. Той нямаше обаче ни най-малка представа, че най-хубавото тепърва предстоеше.
42
На Ара Доста не се наложи да звъни на Аника Карлсон веднага щом стане във вторник сутринта. Тя го събуди.
— Скачай бързо, Ара — викна Аника Карлсон. — Имам нови снимки, които трябва да видиш.
Един час по-късно той седеше в полицейския участък в Сулна. Аника Карлсон му беше пъхнала още пет стотачки от касата за възнаграждения и му заръча да бъде добро момче. След това го остави на друг полицай.
— Това е моят колега, Юхан Ек — обясни Аника. — Той е извадил още някои снимки, които решихме да ти покажем.
„Чудат тип“, помисли си Ара. Той лично никога не беше виждал полицай, който изглеждаше и се държеше по този начин. Нисичък и пълен, с очила с дебели рогови рамки, мили очи и неслизаща от лицето му мила усмивка. Меки, предразполагащи жестове, когато с помощта на тялото си се опитваше да подсили казаното.
— Удоволствие е да се запознаем, Ара — каза Ек и протегна пухкавата си ръчица. Ръкостискането беше меко и премерено силно, знак на доверие и единствено добри намерения.
— Сядай, разполагай се — продължи той и направи знак с лявата си ръка, като същевременно издърпа стола с дясната и го постави пред екрана на компютъра.
„Трябва да е от онези, цивилните“, предположи Ара. Не приличаше ни най-малко на всички останали ченгета, които той беше срещал и когато петнайсет минути по-късно за втори път в рамките на осем часа видя човека, когото без малко да прегази, нямаше никакъв проблем да поклати отново глава и да продължи нататък, към следващата снимка.
„Не и за още пет стотачки. Не и ако трябва да свидетелствам срещу него, а той е такъв, какъвто изглежда, че е.“
Два часа по-късно бяха готови и въпреки че Ара трябваше да изгледа още около сто снимки и да клати глава на всичките, този, който ги показваше, изглеждаше доволен, независимо от всичко.
— Съжалявам — каза Ара. — Съжалявам, но не е никой от тях. Никой, при когото да ми светне лампичката, ако разбирате какво имам предвид.
— Разбирам, Ара, разбирам напълно — каза Ек и кимна. — Значи, би го разпознал само ако пак го зърнеш.
— Да — каза Ара и кимна. — В това съм напълно… почти сигурен.