— Всъщност тя може чисто и просто да е забравила при всеобщата възбуда, която се възцарява в службата ѝ, когато научават какво се е случило с Ериксон — каза Надя и сви рамене. — Но както изглежда сега, тя е тази, с която той е говорил за последно по мобилния си телефон.
Кой звъни на „SOS Тревога“ ние всъщност не знаем. Този, който звъни, така и не казва нищо.
— Съгласна съм с теб — каза Аника Карлсон и кимна.
— Мисля си, че е възможно да са го направим заедно — каза Надя Хьогбери.
— В такъв случай ставаме две — заключи Аника Карлсон. — Най-добре да я извикаме и да я разпитаме незабавно.
Исабела Нурен изглежда не беше на същото мнение. Тя звучеше спокойно и хладнокръвно и онези чувства на скръб и загуба, на които беше дала израз предния ден, не се долавяха, поне не и от това, което имаше да каже по телефона.
Първо, тя имаше много работа в службата, извънредно много точно в момента, като се има предвид случилото се, и не виждаше как може да излезе от там по-рано от няколко часа. Освен това трябваше да хапне и да поспи, така че, с една дума, предпочиташе да се срещнат на следващия ден. Аника Карлсон беше решила да бъде търпелива, изрази съпричастността си, като същевременно подчерта колко важно беше да се действа сега, времето беше критичният фактор в момента. Възможно най-скоро да се изясни за убийството на шефа ѝ.
— Но аз вече говорих с вас — възрази Исабела Нурен. — С един от вашите колеги. Ек, мисля, че се казваше. Юхан Ек.
— Знам — отвърна Аника. — Но оттогава постъпи нова информация, която се налага да разгледам с вас.
— Да не би да съм заподозряна? Нали не се опитвате да кажете това?
— Не, определено не — увери я Аника. — Искам да ви попитам за сведения и съм на мнение, че те ще ни бъдат от полза. За нас двете — добави тя. — Какво ще кажете за осем часа? След четири часа при мен, в полицията, тук в Сулна. Ще можете ли? Знам, че е късно, но мога да уредя да ви докарат, ако искате.
— Добре — каза Исабела Нурен. — Предпочитам обаче да съм с моята кола.
— Добре — каза Аника. — Обадете се на рецепцията, когато пристигнете, за да сляза и да ви взема.
Веднага след като приключи разговора, Аника изключи компютъра си, излезе бързо от офиса, отиде си вкъщи, започна да се съблича веднага щом влезе в антрето и пет минути по-късно спеше дълбоко. В осем без пет беше на рецепцията на полицейския участък в Сулна. Три часа сън, изкъпана, с чисти дрехи, нов човек, а Исабела Нурен вече я чакаше. Една друга Исабела, различна от онази, която беше видяла предишния ден. Хладнокръвна, сдържана, добре облечена, изразът в очите ѝ беше съвсем друг. Нямаше и следа от вчерашните сълзи. Сега имаше само лека усмивка и бдителен поглед.
„Вече се е сетила за какво искам да говоря с нея“, помисли си Аника Карлсон.
— Прочетох разпита, който моят колега е провел с вас, но за да спазя формата, все пак ще започна от там — каза Аника Карлсон.
— Имате предвид как се озовах във фирмата? — попита Исабела Нурен.
— Именно, накратко — каза Аника, усмихна се и кимна.
— Тогава ще ви разкажа — каза Исабела и също се усмихна. — Следвах икономика, когато бях на осемнайсет. Работих една година като детегледачка в Англия при добри приятели на родителите ми и когато се върнах, първо изкарах едногодишно обучение за секретарка, а след това продължих да уча за помощник-адвокат. В добавка карах и курсове по икономика в университета. Преди три години започнах работа при Тумас, беше много лесно. Отговорих на една обява, с която търсеха квалифициран помощник за кантората. Това е всичко.
— Някакви планове за бъдещето? — попита Аника и се усмихна. „Вече е по-малко бдителна“, отбеляза си тя.
— Кандидатствах право в университета миналата есен. Ако не ме приемат, мисля да остана да работя в кантората. Въпреки това, което стана.
Аника само кимна. После протегна ръка и изключи малкия джобен диктофон.
— Мисля да го изключа тук — каза Аника и се усмихна. — Понеже това, което искам да ви питам сега, предпочитам да остане в това помещение.
— Мисля, че се досещам какво е — каза Исабела Нурен. — Искате да знаете колко време сме били заедно с моя шеф?
— Да, и тъй като не вярвам да имате каквото и да било общо с това, то също ще остане в тази стая — каза Аника и кимна. „Ако Бекстрьом и останалите те чуеха, вероятно щяха да изгубят ума и дума“, помисли си тя.
— Добре, тогава — каза Исабела и също кимна.
После започна да разказва.
Исабела Нурен харесала Тумас Ериксон от първия ден, в който го видяла. Той бил деен човек, забавен, жизнен, със силно присъствие и много неподправено съпричастен към хората и делата, с които се заемал. Освен това бил отличен юрист, много компетентен и винаги добре подготвен.