— И какво му отговорихте?
— Че вече имах среща. Което беше самата истина, тъй като щях да вечерям със стар приятел от училището. Приятелка, макар че това не го уточних.
— Как го прие той?
— Той не беше от ревнивите — отвърна Исабела. — Тумас изобщо не беше ревнив, а аз сигурно не бях единствената, с която се срещаше. Той каза, че ми прощава, понеже той самият имал среща вечерта.
— Да е звучал притеснен или нещо подобно? Преди тази вечерна среща, имам предвид.
— Ни най-малко — каза Исабела и категорично поклати глава. — Звучеше точно както обикновено. Най-много да е звучал като след няколко чаши вино на обяд. Ако трябва да кажа нещо за него, то е, че си попийваше. По време на работа никога не е бил пиян, но обичаше да си пийне бутилка вино, когато си почиваше. Или две бутилки дори, ако му се пиеше.
— За срещата, която е щял да има. Не каза ли с кого ще се среща?
— Не. — Исабела поклати категорично глава. — А и аз не попитах.
— И не е изглеждал притеснен?
— Не. — И отново същото категорично поклащане на главата. Звучал точно както обикновено.
„Красиво и мъничко тъжно, а той звучал точно както обикновено“, повтори си наум Аника Карлсон. После тя включи диктофона отново и продължи да задава въпросите, които следваха естествено от контекста. Дали тя е знаела за някакви заплахи срещу него. Как той е гледал на това.
— Някои от клиентите му действително бяха доста страховити — потвърди Исабела. — Оправяше се с тях идеално, ако питате какво мисля. Говорили сме за това и той ми даваше съвети по въпроса. Неща, които беше добре да знам, когато стана адвокат. Че трябваше да върша работата си добре, че само клиентът имаше значение и да ги уважавам, без да премахвам дистанцията помежду ни. Никога да не обещавам нещо, което не е юридически възможно. Куп такива неща.
— Това работеше ли?
— Да, мисля, че всички, които представляваше, го уважаваха.
— А останалите? А ответните страни, всички роднини на жертвата на престъплението, когато той защитаваше извършителя?
— Имаше много неща — каза Изабела. — И мейли, и обаждания, и обикновена поща. Някои от тях бяха доста забавни. Много пъти е чел на глас извадки от тях по време на почивката за кафе в службата. Но да го е било страх? Не, по-скоро се забавляваше. Тумас беше уважаван и беше безстрашен. Никакъв страх, право да си кажа. Това ли мислите? Че някой от тези хора го е убил?
— Вие какво мислите? — отвърна на въпроса с въпрос Аника.
— Да — каза Исабела. — Кой друг би го направил?
Половин час по-късно бяха готови. Аника Карлсон изпрати Исабела до изхода. Даде ѝ визитната си картичка и ѝ каза да се обади, ако се сети за още нещо, ако се случи нещо или ако просто иска да си поговорят.
— Благодаря — каза Исабела. — Изглеждате кораво момиче.
— Корава с коравите и обратно — отвърна Аника, усмихна се широко и я потупа по рамото. — Пази се, Исабела. Звънни ми, ако има нещо. Ако се сетиш за нещо, което си забравила да споменеш, или ако има нещо, за което искаш да питаш.
„Красиво и мъничко тъжно, ни най-малко ревнив и кой друг би го направил“, мислеше си тя, когато се върна в стаята си.
51
Убийството на адвокат Тумас Ериксон оглавяваше новините във всички медии от едно денонощие насам. В понеделник, след първата среща на следствената група Ана Холт се опита да успокои страстите, като излезе с кратко съобщение в пресата, което даваше отговор на пет въпроса. Че полицията във Вестерурт е започнала разследване на убийство, че главният прокурор Лиса Лам беше определена за водещ досъдебното производство, а комисар Еверт Бекстрьом за водещ разследването. Освен това телефонен номер и един електронен адрес, на които широката детективска общност можеше да се обажда и да оставя информация, която би могла да е от помощ на полицията в нейната работа. Във вторник следобед, в петнайсет часа, след втората среща на следствената група се предвиждаше и свикване на пресконференция в полицейския участък в Сулна.
„Все едно да се опитваш да спреш цунами, като вдигнеш двете си ръце“, помисли си Холт, когато най-накрая изключи непрестанно звънящия си телефон.
Пет минути след като Бекстрьом пристигна на работата във вторник сутрин, неговият началник, полицейският комисар Анна Холт неочаквано почука на вратата му и помоли за кратка среща.
— Разбира се — каза Бекстрьом и кимна към стола си. „Имаш предател в отдела си“, допълни наум Бекстрьом, който бе добре запознат с факта, че трябваха най-малко три минути, за да се премине между техните стаи.