— Какво е онова овално нещо, което все се стърчи над покрива? — попита Влаго. — Заради него сградата прилича на касичка, в чийто отвор е заседнала монета.
— По интересно стечение на обстоятелствата, то наистина е известно като Фалшивото пени — обясни Ветинари. — Всъщност е голямо крачно колело, задвижващо пресата за монети и т.н. Някога, когато изразът „обществено полезен труд“ е имал реален смисъл, колелото е било въртяно от затворници. След време обаче този труд е бил класифициран като жестоко и необичайно наказание, което действително показва пълна липса на въображение. Готов ли сте да влезем в банката?
— Вижте, сър, какво точно очаквате да направя? — настоя Влаго, докато изкачваха мраморните стъпала. — Може и да знам нещичко за банките, но как се предполага да организирам производството на пари?
Ветинари сви рамене.
— Представа си нямам. Предполагам, че някакви хора дърпат някакви лостове. А някой им казва колко често да ги дърпат и кога да спрат.
— А защо някой ще иска да ме убие?
— Не мога да знам, г-н Мустак. Но срещу живота ви беше направено поне едно покушение, тогава когато се занимавахте с най-тривиален разнос на писма. Затова имам всички основания да очаквам, че кариерата ви на банкер ще бъде вълнуваща.
Те изкачиха последното стъпало. Възрастен мъж в униформа, която би била подходяща за генерал в някоя по-емоционална армия, им отвори вратата.
Лорд Ветинари покани с жест Влаго да влезе първи.
— Само ще огледам наоколо, да знаете — каза Влаго като затътри крака през прага. — Наистина ще ми трябва повече време да обмисля такова предложение.
— Това се разбира от само себе си — съгласи се Ветинари.
— Не поемам никакви ангажименти, нали разбирате?
— Съвсем никакви — потвърди отново патрицият.
Той се приближи с лека стъпка до един кожен диван, седна и махна на Влаго да седне до него. Дръмнот, прилежен и безшумен, както винаги, се понесе след него.
— Миризмата на банките е доста приятна, не смятате ли? — попита Ветинари. — Смесица от препарат за полиране, мастило и богатство.
— И лисарство — допълни Влаго.
— Подозирам, че имате предвид лихварство, макар да разбирам защо умът ви би се отклонил към идеята за лисици при споменаването му. В наши дни обаче дори религиозните институции вече не са толкова твърдо против него. Между другото, само настоящия председател на банката е запознат с моите намерения. Всички останали считат, че извършвате кратка инспекция от мое име. Отлично се получи, че не носите прословутия си златен костюм.
В банката цареше почти пълна тишина. Отчасти, защото таванът беше толкова висок, та звуците се разсейваха и се губеха, но и защото хората инстинктивно понижават глас в присъствието на големи суми пари. Интериорът беше доминиран от червен плюш и месинг. От време на време нечии стъпки отекваха по белия мраморен под, но бързо отмираха удавени, когато собственикът им стъпеше на безбрежния килим. А големите бюра бяха покрити с резедаво зелена кожа. Още от детските си години Влаго свързваше зелената кожа с Богатство. Червена кожа? Пфуй! Тя беше изборът на парвенюта и превзети новобогаташи. Резедаво зеленото означаваше, че човек е Успял и че предците му са били Успели преди него. Ефектът е пълен, ако кожата е леко износена.
На стената над плота тиктакаше голям часовник, поддържан от множество херувимчета. Лорд Ветинари оказваше видим ефект върху банката. Служителите се побутваха един друг и обръщаха лица към посетителите без да ги сочат открито.
Влаго осъзна, че те всъщност не се открояват особено. Природата го беше надарила с физиономия, която се сливаше с фона, дори когато той се намираше само на няколко стъпки от хората. Не беше грозен, не беше и кой знае какъв хубавец. Просто лицето му беше толкова не запомнящо се, че понякога сам се изненадваше на физиономията си в огледалото. А Ветинари беше облечен в черно, което далеч не беше открояващ се цвят, но пък присъствието му беше като оловна тежест върху еластична повърхност. Изкривяваше пространството около себе си. Хората може да не го забелязваха веднага, но усещаха присъствието му.
Разни хора бяха почнали да шепнат в разни фунии на интеркома. Патрицият беше тук, а никой не се появяваше да го поздрави! Това щеше да приключи зле!
— Как е г-ца Добродуш? — попита Ветинари, напълно безразличен към суматохата, която причиняваше.
— Тя е на път — отговори Влаго късо.
— Явно Съюзът е открил още някой заровен в земята голем.