— Преди това, професоре, налага се да говоря с голема — прекъсна го Влаго. — Ще можете ли да ми превеждате?
— Мога, ама не искам — сопна му се Угоен.
— Бяхте така добър да съдействате на г-ца Добродуш.
— Тя е привлекателна. Защо да предавам на вас знание, което съм трупал цял век?
— Защото онези глупаци там вътре искат да ползват големите, за да започнат война.
— Тъкмо броят на глупаците ще понамалее.
Вече стояха точно пред самотния голем. Дори както беше коленичил, лицето му и лицето на Влаго бяха на едно ниво. Главата се завъртя и го изгледа безизразно. Стражниците около голема от своя страна, го гледаха с дълбоко подозрение.
— Ние, господа офицери, ще се позанимаваме малко с магия — уведоми ги Влаго.
Ефрейторът, начело на операцията, изглеждаше, сякаш това не му допада.
— Тук сме, за да го охраняваме — посочи той, като оглеждаше черните роби и полупрозрачния професор Угоен.
— Няма проблем, не ни пречите. Стойте си. Рискът е съвсем минимален.
— Риск? — повтори ефрейторът.
— Макар че вероятно ще е по-добре да се разпръснете и да държите хората на разстояние — продължи Влаго. — Не бихме искали някой гражданин да пострада. Може би ще успеете да ги избутате назад стотина ярда?
— Наредиха ни да стоим тук — отвърна ефрейторът и, след като огледа Влаго от глава до пети, понижи глас. — Вие не сте ли пощенският началник?
Влаго разпозна този поглед и тази интонация. А така…
— Да, аз съм — потвърди той.
Стражникът заговори още по-тихо.
— А, ъъ, дали случайно не ви се намира някоя от сините…
— Уви, не — бързо го прекъсна Влаго и бръкна в джоба си. — Но по една случайност имам тук една много рядка марка от двадесет цента, серия Зелево зелено, с онази крайно забавна „грешка“ при печата, която предизвика доста вълнения миналата година, ако си спомняте. Тази е последната останала. Има висока колекционерска стойност.
В ръката му се появи малък плик и мигновено изчезна в джоба на ефрейтора.
— Не можем да позволим нещо да се случи на гражданите — съгласи се той. — Така че, най-добре да ги изтикаме назад стотина ярда.
— Отлична идея — поздрави го Влаго.
Няколко минути по-късно площадът около него опустя, понеже стражниците бързо проумяха, че колкото по-далеч избутат тълпата от възможната опасност, толкова по-далеч ще се окажат от нея те самите.
А сега, помисли си Влаго, настъпи Моментът на истината. Макар че, ако имаше как, той би го заменил за Момента на правдоподобните лъжи, понеже повечето хора ги предпочитат.
Ъмнианските големи бяха по-едри и тежки от тези, които обичайно се срещаха в града, но пък бяха много по-изящни. И нищо чудно — те вероятно бяха изработени от други големи. Създателите им бяха оформили нещо като мускули, както и спокойни, тъжни лица. В последния един час, въпреки забраната на стражниците, сладките дечица на града бяха успели да нарисуват черни мустачки на този конкретен екземпляр.
Тааакааа. Сега да се заеме с професора.
— Кажете, професора, приятно ли ви е да сте мъртъв? — попита той.
— Приятно? Как може на някого да му е приятно, глупако? — скастри го Угоен.
— Нямате много развлечения?
— Младежо, думата развлечение изобщо не е приложима за отвъдното — каза Угоен.
— И затова все се въртите из отдела?
— Да! Може и да се ръководи от аматьори тия дни, но все нещо интересно ми попада.
— Не се съмнявам, но се чудех дали вашите конкретни… интереси, не биха били по-удачно задоволени някъде, където все нещо става.
— Не ви разбирам.
— Кажете, професоре, чувал ли сте за клуб Розовото коте?
— Не, не съм. Тия дни котките обичайно розови ли са?
— О? Ами, в такъв случай, нека ви разкажа за клуб Розовото коте — предложи Влаго. — Ще ме извините ли доктор Селяк?
Той отпрати с жест Селяк, който му смигна и поведе студентите си към отстранената тълпа. Влаго метна ръка върху призрачните рамене. Не му беше комфортно да си държи ръката така във въздуха, без физическо рамо, на което да я подпре, но стилът беше всичко.
Двамата си шепнаха възбудено известно време и после Угоен възкликна:
— Искате да кажете, че е… неприлично?
Неприлично, повтори Влаго на ум. Леле, той наистина е стар.
— О да. Дори бих казал пълно с намеци.
— А те, показват ли си… глезените? — попита Угоен със светнал поглед.
— Глезени — повтори Влаго. — О, да, глезените им определено са на показ.
Богове, чак толкова ли е стар?