— През цялото време?
— Двадесет и четири часа на ден. Никога не обличат дрехи — увери го Влаго. — И понякога се въртят на пилон с главата надолу. Повярвайте ми, професоре, вечността няма да ви се стори достатъчно дълга.
— И в замяна искате да ви преведа само няколко думи?
— Да, един малък речник.
— И после ще съм свободен?
— Да!
— Давате ли ми думата си?
— Вярвайте ми. Трябва само да обясня всичко на Селяк. Току виж той възразил.
Влаго се запъти към малката групичка, която не съдържаше пукнат некромант. Но отговорът на посмъртния комуникатор не беше по план. Явно бяха почнали да го гризат съмнения.
— Чудя се дали ще постъпим правилно, да пратим тъкмо него да обитава подобно заведение? — попита Селяк колебливо.
— Никой няма да го вижда. И той няма да може да докосва никого. А доколкото разбирам, там са твърдо против физическия контакт.
— Да, предполагам, ще може само да зяпа младите дами.
Откъм студентите отново се дочу кикот.
— Е, и? На тях им се плаща, за да ги зяпат — посочи Влаго. — Те са професионално зяпани. Това е заведение, където се зяпа. За зяпачи. Пък и нали виждате какво става? Току виж ония хубостници ни докарали някоя война. Нима можем да им се доверим? Вярвайте ми.
— Доста често го повтаряте, г-н Мустак — отбеляза Селяк.
— Това е защото може да ми се вярва. Значи, решено? Изчакайте, докато ви повикам, и после можете да го отведете до последното му обиталище.
Сред тълпата се забелязваха хора с ковашки чукове. Не е лесно да се натроши голем, който не желае да бъде натрошен, но за всеки случай трябваше да ги разкара от тук, възможно най-бързо.
Едва ли щеше да се получи. Не можеше да е толкова просто. И въпреки това на Прелест Дивна не й беше хрумнало. Нито на професора. Ефрейторът, който в момента смело удържаше тълпата, би се досетил, защото всичко се свеждаше до раздаването на заповеди. Но никой не го беше попитал. Човек трябваше просто малко да помисли.
— Хайде де, младежо — подвикна му Угоен, висящ на същото място, където го бяха оставили носачите му. — До почваме.
Влаго си пое дъх.
— Кажете ми как да кажа: „Слушайте мен и само на мен. Подредете се в редици по четири и марширувайте десет мили по посока на главината извън града. Движете се бавно“.
— Хи-хи, какъв сте ми умник, г-н Муфтак! — засмя се Угоен, чийто ум преливаше от видения за глезени. — Ама няма да се получи, да знаете. И ние опитахме подобни неща.
— Аз умея да звуча много убедително.
— Няма да стане, слушайте какво ви казвам. Не открихме нито една думичка, на която да реагират.
— Възможно е, професоре, но не е толкова важно какво казваш, а как го казваш. Рано или късно, всичко опира до това да имаш стил.
— Ха! Вие сте глупак, човече.
— Нали се договорихме? Ще ми трябват още няколко израза — Влаго огледа големите-коне, застинали като статуи. — Нещо, което може да мине за „диииий“ и нещо друго, което означава „стоооой“. Или може би предпочитате да се върнете там, където дори не са чували за танци на пилон?
Глава 11
Спорът в заседателната зала се разгорещяваше. Това никак не тревожеше лорд Ветинари. Той беше голям привърженик на идеята да остави хиляда гласа да бъдат чути, защото нищо не му пречеше да слуша само онези гласове, които имаха нещо полезно за казване, като „полезно“-то в случая имаше типичното за държавния служител значение „съвпадащо с моето мнение по въпроса“. Опитът му сочеше, че сред хилядата гласове „полезните“ обикновено са по-малко от десет. Освен това той беше забелязал, че хората, които държат на прословутите хиляда изразени мнения, обикновено искат просто техният глас да бъде чут над останалите 999. И точно по тези причини боговете бяха създали комисиите. Ветинари много го биваше да председателства разни комисии, особено ако Дръмнот води протокола. Лорд Ветинари използваше комисиите, както по-глупави тирани са ползвали Желязната девица. Комисиите струваха на хазната съвсем малко повече18, след тях се почистваше много по-лесно, бяха много по-ефективни и най-важното, хората трябваше да бъдат вкарвани в Желязната девица насила.
Той тъкмо се канеше да назначи десетимата най-гръмогласни души в Комисия по големския въпрос, която да бъде пратена да заседава в уединен, далечен офис, под ключ, когато един от тъмните чиновници изплува, като че ли от сенките, и прошепна нещо в ухото на Дръмнот. Секретарят се наведе надолу към господаря си.
18
Единствените реални разходи бяха за чай с бисквитки, които се сервираха по средата на заседанията, но пък рядко присъстваха около Желязната девица.