— А, изглежда големите са си заминали — оповести Ветинари жизнерадостно, докато прилежният Дръмнот отстъпваше обратно на мястото си.
— Заминали? — повтори Прелест Дивна, като се опитваше да надникне през прозореца. — Как така са заминали?
— Вече не са тук — обясни Ветинари. — Както изглежда, г-н Мустак ги е отвел. Те напускат града ни в стройни редици.
— Не може да ги отвежда! — лорд Дауни беше вбесен. — Та ние още не сме решили какво да правим с тях!
— Да, но ги е отвел — отвърна Ветинари лъчезарно усмихнат.
— На него му е забранено да напуска града! Той е банков крадец! Командир Ваймс, изпълнете си дълга и го арестувайте! — долетя откъм Козмо.
Погледът на Ваймс би смразил и по-малко луд човек.
— Съмнявам се, че се кани да се отдалечи чак толкова, сър — отвърна той. — Как ще наредите да постъпя, милорд?
— Е, изглежда изобретателният г-н Мустак има план — коментира Ветинари. — Може би е най-добре да отидем и да проверим какъв е той.
Тълпата се втурна към изхода, който веднага се оказа задръстен от боричкащи се хора. Докато те си проправяха път навън, Ветинари сложи ръце зад главата си, облегна се назад и затвори очи.
— Обичам демокрацията. Цял ден мога да я слушам. Дръмнот, нареди да приготвят каретата, моля.
— Вече се погрижих, сър.
— Вие ли му натикахте тия бръмбари в главата!?
Ветинари отвори очи.
— Г-це Добродуш, винаги е удоволствие да ви видя — промърмори той и размаха ръка, за да разсее дима. — Мислех, че сте си тръгнала. Как приятно съм изненадан, че сте още тук.
— Е, ваша ли беше идеята? — настоя Прелест Дивна, а цигарата й видимо се скъси при следващото дръпване. Тя пушеше, сякаш воюваше с цигарите.
— Г-це Добродуш, не мисля, че бих могъл да подтикна Влаго фон Мустак към нещо по-опасно, от заниманията, с които той запълва времето си по собствено желание. Докато вие отсъствахте, той катереше сгради за забавление, отваряше с шперц ключалките в собствената си поща и дори се присъедини към Братството на екстремното кихане, чиито членове, честно казано, са ненормални. Той постоянно търси тръпката от надвиснала опасност, за да дава смисъл на живота му.
— Да, но не прави нищо подобно, когато аз съм тук!
— Именно. Мога ли да ви предложа да ви откарам?
— Това пък „именно“ какво трябва да означава? — попита Прелест Дивна подозрително.
Ветинари повдигна вежда.
— Ако изобщо съм научил нещо за начина, по който мисли годеникът ви, когато пристигнем, би трябвало да заварим огромен изкоп…
Ще ни трябват камъни, мислеше Влаго, докато големите копаеха. Доста камъни. Дали могат да правят хоросан? Разбира се, че могат. Като инструменти, те вероятно са равностойни на Ланкърското армейско ножче.
Беше страховито как успяваха да копаят дори в тази сбита, изхабена почва. Пръстта се изстрелваше нагоре във въздуха като своеобразен фонтан. На около половин миля от тях старата магьосническа кула, разположена на пътя за Сто Лат, се извисяваше над малък запуснат храсталак, отличаващ се сред прилежно култивираните ниви наоколо. Някога кулата е преливала от магия. Затова сега растенията наоколо растяха в странни усукани форми, ако изобщо оцелееха, а совите, населяващи развалините, си търсеха храна, колкото може по-далече. Мястото беше идеално. Никой не го искаше. Беше пущинак, а един истински пущинак не е за изпущане. Какво оръжие само, размишляваше Влаго, докато големът-кон, който беше възседнал обикаляше копаещите. Биха могли да сринат цял град за един ден. Каква ужасна сила биха се оказали в погрешните ръце.
Добре че се оказаха в моите…
Зрителите стояха на известно разстояние, но пък броят им нарастваше. Целият град се беше изсипал да види какво става. Да бъдеш истински гражданин на Анкх-Морпорк означаваше да не изпускаш нито едно подобно представление. А Г-н Каприз беше във вихъра си, настанен върху конската глава. Нищо не доставя по-голямо удоволствие на едно малко куче, от това да си намери високо място, от където да джафка бясно по хората долу… Е, добре, може би само едно нещо. Председателят беше успял да натика играчката си между глинено ухо и лапа и спираше да джафка, само за да изръмжи всеки път щом Влаго се опиташе да я докопа.
— Г-н Мустак!
Той се огледа и видя Захариса, която приближаваше, размахала бележник. „Как го прави?“, недоумяваше той, докато я гледаше как припка покрай копаещите големи и наоколо й се сипе пръст. Успява да се появи дори преди стражата.