— Виждам, че си имате голем-кон — извика тя, вече малко по-близо. — Много е красив.
— Усещането е като да яздиш саксия, която не можеш да направляваш — на Влаго също се наложи да крещи в отговор, за да надвие шума. — И седлото също няма да е лошо да се подплати. Обаче са много добри, нали? Забележете как пристъпват на място през цялото време, сякаш са живи.
— А защо големите се само-погребват?
— Защото аз им наредих!
— Но те са безценни!
— Да. И точно затова трябва да се погрижим да не пострадат, нали?
— Но те принадлежат на града!
— Да, но заемаха доста място, не смятате ли? Аз в никакъв случай не се опитвам да ги присвоя!
— Биха могли да вършат изумителни неща за града, нали?
Все повече хора пристигаха и инстинктивно се скупчваха по-близо до мъжа в златния костюм, защото на него винаги можеше да се разчита да извлече максимална полза от ситуацията.
— Като например да го хвърлят в нова война или да докарат хората до просешка тояга? Моята идея е по-добра!
— Сигурна съм, че ще я споделите с нас! — подкани го Захариса.
— Ще ги използвам като валутна основа! Ще ги превърна в пари! Злато, което само се пази! И не може да бъде фалшифицирано!
— Ще ни сложите на големски стандарт?
— Точно така! Погледнете ги! Колко струват според вас? — изкрещя Влаго, докато конят му отстъпваше, точно като истински кон. — Те могат да строят канали и да заприщват наводнения, да изравняват планини и да прокарват пътища! Ако ги накараме, ще го направят! А ако нямаме нужда от помощта им, дори като бездействат, те ще ни помогнат да станем по-богати! Доларът ще бъде толкова стабилен, че и трол няма да може да го помръдне!
Конят, чието поведение беше изненадващо адекватно, отново отстъпи назад, докато Влаго посочи групата усърдни големи.
— Това е истинска стойност! Това е истинско богатство! Колко по-ценна от златната монета е сръчната ръка, която я държи? — той повтори последното изречение на ум и добави — От това ще излезе отлично заглавие да първа страница, не мислите ли? И, моля ви, погрижете се да изпишат името ми правилно!
Захариса се разсмя.
— Първа страница вече е препълнена! Какво ще стане с тях сега?
— Ще останат тук, докато страстите се охладят и хората вземат разумно решение какво да ги правят.
— А от какво точно пазят града в момента?
— От собствената му глупост!
— Още нещо, Влаго. Изглежда вие единствен отгатнахте как да общувате с големите?
— Невероятно, наистина, но така излиза.
— А защо е така?
— Предполагам, че съм просто много убедителен човек — тя отново се разсмя.
— Който съвсем случайно командва неунищожима армия. Какви искания ще поставите?
— Никакви! Всъщност, като се замисля, няма да възразя срещу малко кафе. Днес не съм закусвал! — тази забележка беше посрещната със смях от цялото множество зяпачи.
— А смятате ли, че гражданите трябва да са доволни, задето тъкмо вие, тъй да се каже, държите юздите?
— И още как! Вярвайте ми! — увери я Влаго, слезе от коня и вдигна Г-н Каприз, който неохотно се раздели с високото си положение.
— Е, кой би могъл да го знае по-добре от вас, г-н Мустак — това изтръгна вълна аплодисменти от тълпата. — А дали ще бъдете така добър да споделите какво стана със златото на банката?
— ’ми той го носи ’сичкото по себе си — подвикна някой за всеобщо забавление.
— Г-це Крипслок, вашата язвителност ми къса сърцето! — заяви Влаго. — Възнамерявах днес да разнищя този въпрос, но нали знаете, човек предполага, боговете разполагат и прочее. Просто не успявам да си разчистя програмата!
Хората се разсмяха дори на тази забележка, а тя не беше особено смешна.
— Г-н Мустак? Трябва да дойдете с мен… — командир Ваймс си проправи път през навалицата, придружен от още стражници.
— Арестуван ли съм?
— А как иначе? Напуснал сте града, въпреки предупреждението.
— Той вероятно може да защити тезата, че е взел целия град със себе си.
Всички глави се извъртяха. Пред лорд Ветинари веднага се отвори пътека, както обичайно се случва пред хората, за които се знае, че имат килии в мазето си. Прелест Дивна изкуцука покрай него, метна се към Влаго и започна да го налага по гърдите и да му крещи.
— Как успя да ги накараш да те чуят? Какво направи, че да те послушат? Кажи ми или никога повече няма да се омъжа за теб!
— Какви са намеренията ви, г-н Мустак? — попита Ветинари.
— Смятах да ги предам на Съюза на големите, сър — отвърна Влаго и отстрани Прелест Дивна от себе си възможно най-нежно.