— Да, знам — отвърна патриция. — А сега, сър, струва ми се, че вие действително сте г-н Непреклон. Виждате ли, разпознах походката. Ако вие не сте той, трябва само да стиснете маргаритката. Аз пък от своя страна, трябва само да пусна ластика. Повтарям, искам да говоря с г-н Непреклон.
Понякога боговете никак не внимават в картинката, помисли си Влаго. Точно тук е мястото на някой гръмовен екот, на някой напрегнат акорд или какъвто и да е божествен знак, че това е моментът на ист…
— 9.12798 — произнесе клоунът.
Ветинари се усмихна и го потупа по рамото.
— Добре дошъл обратно — каза той и се огледа, докато забеляза доктор Белолик от Гилдията на шутовете.
— Докторе, ще бъдете ли така добър да се погрижите за г-н Непреклон, моля? Мисля, че ще му се отрази добре да е сред свои.
— За мен ще е чест, милорд. Летяща формация от седем тортички наведнъж и четворно впримчване в стълба? Майсторска работа! Който и да сте вие, братко, приветствам ви с майтапчийското ръкостискане…
— Никъде няма да ходи без мен — заяви г-ца Драперия мрачно, когато белоликият клоун пристъпи напред.
— Ама, разбира се, никой не би си го помислил — увери я Ветинари. — Докторе, моля, предложете гостоприемството на своята гилдия и на младата дама на г-н Непреклон — добави той за искрено удоволствие и изненада на г-ца Драперия, която се бе вкопчила с нокти и зъби в званието дама, но се беше сбогувала с младостта преди години.
— И някой да освободи онези хора от стълбата. Мисля, че ще е нужен трион — продължи Ветинари. — Дръмнот, събери тези интересни дневници, които младата дама на г-н Непреклон така любезно ни предостави. И ми се струва, че г-н Охол се нуждае от лекарска помощ.
— Нищо… по… добно… — Козмо, покрит с крем, се бореше да остане на краката си.
Болезнено беше дори да го гледа човек. Той успя да посочи с вбесен, макар и треперещ пръст, разпилените книги.
— Те са собственост на банката! — заяви той.
— Г-н Охол на всички ни е ясно, че не се чувствате добре… — подхвана Ветинари.
— Да, иска ти се всички да си мислят така, нали… ти, самозванец! — Козмо видимо се люшкаше на краката си. В главата му, тълпата се надигна и го аплодира.
— Кралската банка на Анкх-Морпорк — отвърна Ветинари без да отделя очи от Козмо — се гордее със своите подвързани с червена кожа дневници, които до един носят герба на града, гравиран със злато. Дръмнот?
— Това са евтини картонени бележници, сър. Могат да се купят навсякъде. Съдържанието им обаче несъмнено е изписано с калиграфския почерк на г-н Непреклон.
— Сигурен ли си?
— О, да. Курсивът му е великолепен.
— Фалшиви — заяви Козмо с удебелен език. — Всички са фалшиви. Откраднати!
Влаго огледа зрителите и забеляза споделеното им изражение. Каквото и да мислиш за даден човек, никога не е приятно да видиш как той се срива на парчета пред очите ти. Двама стражници се приближаваха внимателно към Козмо.
— В живота си нищо не съм откраднала! — тросна се г-ца Драперия, обуздала емоциите си донякъде. — Бяха в гардероба му… — тук тя се поколеба и реши, че е по-добре да бъде опозорена, отколкото незабележима. — И не ми пука какво мисли по въпроса лейди Диърдри Трезве! Освен това, ги прегледах! Баща ви е продал златото и го е принудил да подправи сметките! И какво ли още не!
— … к’асива пепе’уда — провлачи Козмо и примига към Ветинари. — Ти веч’ не си аз. Минах една миля в твойте ’бувки!
Влаго също пристъпи към него. Козмо имаше вид сякаш всеки момент ще се взриви или ще припадне, или ще се метне на врата на Влаго, мърморейки нещо като „тис’ми аааай-доб’ия пърятел, тъйсие, сам’ тияз с’ещу с’ета, пърятел“. По лицето му се стичаше зеленикава пот.
— Мисля, че имате нужда да полегнете, г-н Охол — каза му Влаго ведро.
Козмо опита да фокусира погледа си върху него.
— То’а е доб’а болка — довери му подгизналият мъж. — И’ам си шапка, и’ам си шпаг’от ’илядъ м’же.
В следващия момент едно стоманено острие със зловещ червеникав отенък се появи с метално свистене и се оказа насочено между очите на Влаго. Острието не трепваше. Самият Козмо се тресеше и гърчеше, но шпагата оставаше напълно неподвижна.
Приближаващите стражници се поколебаха. Все пак, планираха да доживеят до пенсия.
— Моля, никой да не се приближава. Мисля, че ще се справя — каза Влаго, вперил поглед в острието. Моментът изискваше деликатност…
— О, това са пълни глупости — извика Пучи и пристъпи напред сред тропот на токчета. — Нищо лошо не сме направили. Все пак, златото си е било наше. На кого му пука какво е надраскал в тия негови тефтери?