Адвокатските флангове на семейство Охол се изправиха много предпазливо, а двамата юристи, наети от Пучи, започнаха да й шепнат нещо на ухо. Тя не им обърна внимание. Ето че всички бяха обърнали поглед към нея. Тя беше център на внимание, а не брат й.
— Г-це Охол, дали бихте могла да запазите тишина? — сряза я Влаго. Неподвижното острие го тревожеше. Явно някаква част от Козмо все още се държеше.
— О, да, ясно, че ще искате да млъкна, ама няма! — отвърна Пучи самодоволно и, сякаш Влаго се беше сблъскал с отворен тефтер, тя се втурна с главата напред без да мисли. — Как може да сме откраднали нещо, което си е било наше? И какво ако татко е измислил по-добро приложение за проклетото злато? То и без това само си седеше там! Сериозно, толкова ли сте тъпи? Всички така правят. Това не е кражба. Тъй де, златото продължава да съществува, нали? По пръстени и подобни. Не е като да сме го изхвърлили. На кого му пука къде е точно?
Влаго устоя на желанието да погледне другите банкери в залата. Всички така правят, значи? Пучи нямаше да получи много картички за Прасоколеда тази година. А брат й я зяпаше ужасен. Останалите членове на клана, които не продължаваха да се борят с крема, бяха заети да оставят впечатлението, че никога не се виждали Пучи преди. „Коя е тази луда жена?“, казваха лицата им. Кой я е пуснал тук? Какви ги говори тя?
— Мисля, че брат ви е много болен, г-це — каза й Влаго.
Пучи тръсна действително красивите си къдрици пренебрежително.
— Не го мислете него, той само се занася, защото търси внимание. Глупави момчешки прищявки. Искал да бъде Ветинари. Сякаш някой с всичкия си би…
— От него се лее зелена пот — прекъсна я Влаго, но тя не чуваше нищо. Той се взря в изстрадалото лице на Козмо и всичко си дойде на мястото. Брада. Шапка. Шпага, представляваща нечия просташка идея как би изглеждало острие, направено от човешка кръв. Ами убийството на онзи майстор на пръстени? Какво се криеше под тази воняща ръкавица…
Това е по моята част. Знам как да се справя.
— Простете, вие сте лорд Ветинари, нали? — попита Влаго.
За момент Козмо се стегна и по лицето му мина бегъл царствен израз.
— Точно така! — каза той и повдигна вежда. Но след миг тя увисна, а с нея и цялото му лице. — Имам пръстен. Пръстена на Вет’нари. Обаче си е мой. Добра болка…
Шпагата също клюмна.
Влаго сграбчи лявата ръка на мъжа и дръпна ръкавицата. Тя се отдели с мляскащ звук и отвратителна, невъобразима воня. Най-близкия стражник повърна. Толкова много цветове, помисли си Влаго. Толкова много… шаващи неща…
А ето го и него, ясно забележим сред подпухналата плът, мрачния отблясък на тъмнита. Влаго сграбчи другата ръка на Козмо.
— Милорд, сега, когато вие сте патриций, мисля, че трябва да излезете навън, за да приветствате хората…
Козмо някак успя да поеме контрол над устата си отново, колкото да каже:
— Да, така трябва… — преди да добави — не ми е добре. Пръстът изглежда странно…
— Слънцето ще му се отрази добре — Влаго го поведе леко навън. — Вярвайте ми.
Глава 13
В първия ден от остатъка от живота си, Влаго фон Мустак се събути, което беше чудесно, като се има предвид, че всеки ден множество хора нямат този шанс, но пък се събуди сам, което не беше чак толкова приятно.
Беше шест сутринта и мъглата беше толкова гъста, че из нея би трябвало да плуват крутони. Той обичаше тези моменти, тъкмо преди вчерашният ден да дойде на фокус.
Я, чакай, това не беше апартаментът, нали? Беше стаята му в сградата на пощата, която сияеше с целия лукс и удобство, обичайно свързвани с държавна служба.
Фрагмент от вчерашния ден проблесна в паметта му. О, да, Ветинари беше наредил банката да бъда затворена, докато чиновниците му прегледат всичко този път. Влаго им желаеше късмет с тайната колекция на сър Джошуа…
Г-н Каприз го нямаше и това си беше срамота. Човек не оценява ранно-утринното олигавяне докато не го изгуби. Гладис също я нямаше и това го разтревожи.
Тя не се появи докато той се обличаше и не беше оставила сутрешния Таймс на бюрото му. А костюмът му имаше нужда от гладене.
Накрая я откри да бута количка с поща в сортировъчното помещение. Синята рокля беше заменена със сива, която, по зараждащите се стандарти за големско облекло, изглеждаше доста елегантно.