— Добро утро, Гладис — поздрави той. — Дали мога да се надявам на огладен панталон?
— Ютията В Съблекалнята На Пощальоните Винаги Е Гореща, Г-н Мустак.
— О? А. Аха. Ами, ъъм… вестникът?
— Четири Копия Пристигат Всяка Сутрин В Офиса На Г-н Грош, Г-н Мустак — отвърна Гладис укорно.
— Предполагам за сандвич не може да става и…
— Чака Ме Работа, Г-н Мустак — скастри го големът.
— Знаеш ли, Гладис, не мога да не забележа, че изглеждаш някак различно.
— Да! Правя Услуга Сама На Себе Си — заяви Гладис с ярко грейнал поглед.
— Каква услуга?
— Все Още Не Съм Установила, Понеже Съм Прочела Само Десет Страници От Книгата.
— А. Четеш нова книга? Обзалагам се, че тази не е от лейди Трезве?
— Не, Понеже Тя Е Изгубила Връзка Със Съвременната Мисъл. Надсмивам Й Се Презрително.
— Никак не съм изненадан — отбеляза Влаго. — И, предполагам тази книга ти я е дала г-ца Добродуш?
— Да, Казва Се Защо Мъжете Ни Се Мотаят В Краката От Практична Присмехул — отговори Гладис настървено.
А всичко започва с най-добри намерения, помисли си Влаго. Да ги открием, да ги изкопаем, да ги освободим. Обаче идея си нямаме какво причиняваме или на кого го причиняваме.
— Гладис, виж сега, тая работа с книгите… ами, работата е там, че… Искам да кажа, само защото нещо е написано, не трябва да… имам предвид, не означава, че… Това, което се опитвам да кажа е, че всяка книга е…
Той млъкна. Те вярват в думите. Думите са им вдъхнали живот. Не мога да й кажа, че ние подхвърляме думите като жонгльори и променяме значението им, както ни харесва…
Той потупа Гладис по рамото.
— Я най-добре ги прочети всичките и сама си направи изводите.
— Това Беше Почти Неподобаващо Докосване, Г-н Мустак.
Влаго понечи да се засмее, но изразът й го спря.
— Ъм, само според мадам Присмехул, сигурен съм — отвърна той и отиде да си вземе копие на Таймс, преди да са изчезнали всичките.
Главният редактор трябва да беше преживял поредния горчиво-сладък ден. Все пак, първа страница е само една. В крайна сметка, беше сбутал всичко на нея: репликата „Струва ми се, че е ананасов“, с илюстрация, където на заден план се виждаха покритите с крем Охоли и, разбира се, речта на Пучи, предадена подробно. Беше просто велика. И беше продължила доста дълго. От гледна точка на Пучи нещата бяха съвсем ясни: тя беше права, а всички останали бяха тъпаци. Тя беше така запленена от звука на собствения си глас, че на стражниците се беше наложило да напишат обичайното си предупреждение на лист хартия и да го вдигнат пред лицето й, преди да успеят да я отведат, докато тя все още плещеше.
А някой беше успял да заснеме и момента, когато пръстенът на Козмо улови слънчевите лъчи. В болницата бяха казали, че ампутацията е била с почти хирургическа точност и вероятно му е спасила живота, макар да не им беше ясно откъде Влаго е знаел какво да прави, при положение, че познанията му по медицина се изчерпваха с убеждението, че един пръст не би трябвало да е зелен и обрасъл с гъби…
Вестникът беше изтръгнат от ръцете му.
— Какво си направил с професор Угоен? — изстреля Прелест Дивна. — Знам, че си направил нещо! Не ме лъжи!
— Нищо не съм направил! — възрази Влаго и се спря да прецени думите си. Общо взето бяха верни.
— Ходих до Отдела за посмъртни комуникации, да знаеш!
— И те какво казаха?
— Не знам, вратата беше блокирана от огромна сепия. Но ти си направил нещо, знам си аз! Изкопчил си от него тайната как да командваш големите, нали?
— Не.
Съвсем вярно. Прелест Дивна се поколеба.
— Не ти я е казал той?
— Не, поисках му само няколко преведени израза, но това за никого не е тайна.
— Ще ме послушат ли, ако аз им наредя нещо?
— Не.
Вярно към момента.
— Приемат заповеди само от мъже, нали? Обзалагам се, че е така!
— Не мисля.
Достатъчно вярно.
— Значи все пак има тайна?
— Не е точно тайна. Угоен сам ни го каза, но не знаеше, че това е ключът.
Вярно.
— Дума ли е?
— Не.
Вярно.
— Виж, защо просто не ми кажеш? Знаеш, че можеш да ми имаш доверие!
— Е, да, естествено, но мога ли да ти имам доверие да мълчиш с нож, опрян в гърлото?
— Защо някой би ме заплашвал?
Влаго въздъхна.
— Защото ще знаеш как да командваш най-могъщата армия на света! Не видя ли какво става отвън? Всички тия ченгета. Появиха се веднага след края на събранието.
— Какви ченгета?