— Милрод…
— Доктор Белолик — поздрави патрицият. — Как е пациентът?
— О, само ако беше дошъл при нас като дете — отвърна докторът. — Какъв клоун би излязъл от него! Какъв синхрон! Между другото, обичайно не допускаме жени в сградата на гилдията, но поради специфичните обстоятелства, правим изключение.
— О, колко се радвам — изсъска Прелест Дивна, всяка сричка пропита с киселина.
— Чисто и просто, каквото и да твърдят от сдружението за Женски майтапи, жените просто не са забавни.
— Ужасен недостатък — съгласи се Прелест Дивна.
— Интересно разграничение, като се има предвид, че същото важи и за клоуните — коментира Ветинари.
— Винаги съм била на същото мнение — подкрепи го Прелест Дивна.
— Те са трагични — продължи патрицият. — Ние се надсмиваме над мъката им, както се надсмиваме над своята собствена. Нарисуваната застинала усмивка ни се блещи от мрака и се подиграва на нашата безумна вяра в ред, логика, статут, в реалността на ежедневието. Маската знае, че от самото си раждане ние всички се носим на голямата бананова обелка, която ще ни хлъзне в отворена паст на съдбата и единственото, на което можем да се надяваме, е да си спечелим овациите на тълпата по пътя.
— А къде се вписват тук животните от усукани балони? — попита Влаго.
— Нямам представа. Но, доколкото разбирам, когато кандидат убийците нахлули в жилището на г-н Непреклон, той удушил един от тях със съвсем приличен и крайно забавен розов слон от усукани балони.
— Представете си само как е звучало — подхвърли Прелест Дивна ведро.
— Да! Какъв обрат! При това без никаква подготовка! Ами номерът със стълбата? Чиста бойна клоунада! Отлична работа! — възхищаваше се Белолик. — Вече знаем всичко, Хавлок. След смъртта на майка му, баща му се появил и, разбира се, го отвел в цирка. Всеки клоун е могъл да види, че момчето е смешник до мозъка на костите. И какви ходила! Дори само заради тях е трябвало да се сетят да го пратят при нас. За момче на неговата възраст нещата могат да се окажат доста деликатни. Обаче, не, баща му просто го навлякъл в костюма, останал от дядо му, и го изтикал на манежа в някакъв дребен провинциален град. И ето как клоунадата изгубила един потенциален майстор.
— Защо? Какво се е случило? — попита Влаго.
— Вие как мислите? Хората му се смели.
Валеше дъжд и мокрите клонки го шибаха, докато той тичаше през гората, обут в торбестите панталони, от които все още се стичаше белосана вода. Самите панталони подскачаха на своите еластични тиранти и понякога го удряха в брадичката.
Ботушите обаче бяха добри. Прекрасни ботуши. За първи път попадаше на чифт, който да не му стиска.
Майка му обаче го беше отгледала подобаващо. Дрехите трябваше да са в почтено сиво, смехът беше непристоен, а гримът — грях.
Е, наказанието го беше застигнало почти веднага.
Призори той откри някаква плевня. Изстърга засъхналия яйчен крем и спечения грим и се изми в един вир. О, това лице! Дебелият нос, огромната уста, бялата нарисувана сълза — щеше да го навестява в кошмарите му, знаеше си.
Поне все още носеше собствената си риза и гащи, а те покриваха най-важните части. Тъкмо се канеше да изхвърли всичко останало, когато някакъв вътрешен глас го спря. Майка му беше починала и приставите бяха отнесли всичко, дори месинговия пръстен, който тя лъскаше всеки ден. Той никога повече нямаше да види баща си… трябваше да запази нещо, трябваше да му остане нещо, което да му напомня кой е, какъв е, откъде идва и дори защо е решил да загърби всичко. В плевнята откри прокъсана торба. Щеше да свърши работа. Натика омразния костюм вътре.
По-късно същия ден попадна на някакви каравани, разположени сред дърветата, но видът им не беше крещящ като в цирка. Сигурно е нещо религиозно, реши той. Майка му беше одобрявала по-сдържаните религии, стига боговете да не бяха чуждестранни.
Нахраниха го със заешко задушено. А когато надникна над рамото на един мъж, седнал тихо до малка сгъваема масичка, забеляза бележник, пълен с изписани числа. Числата му допадаха. Те внасяха ред в един хаотичен свят. Затова той попита, много любезно, как се нарича числото най-долу, под колоната. Мъжът му обясни, че това е сборът, но момчето не се съгласи.
— Не, не е. Това число е с три фардинга по-малко от точния сбор.